Тур загреба скришом от мехлема и пъхна ръка под одеялото да го втрие в болезнено подутите си слабини. Веднага почувства облекчение и въздъхна доволно.
— Трябваше да я накараш тя да ти го втрие там — изкиска се Тик и седна с кръстосани крака на пода.
— Това щеше да причини повече вреда, отколкото полза — изръмжа Тур, очарован от идеята, но и засегнат от това, че Тик я е предложил. Боже, та той дори не я беше целунал още, не беше се опитал дори. Спомни си колко дълбоко бе съжалил за този свой пропуск, докато си мислеше, че умира в замъка. — Господи, навсякъде ме боли.
Фиамета се върна с малка покрита кошничка.
— Имаме късмет. Намерих закривената игла, с която Руберта зашива пълнените гъски преди да ги сложи във фурната.
— Идеална е за целта — каза Тик и веждите му се вдигнаха в изблик на черен хумор.
Тур реши, че устните го болят прекалено много, за да се усмихне.
— Мисля, че ще е по-добре да легнеш по гръб на масата — каза Фиамета.
— Точно като гъските — отбеляза Тик. Фиамета му се намръщи, наполовина развеселено, наполовина раздразнено, и той млъкна.
Тур се опна на масата и занамества одеялото си, докато Фиамета вдяваше иглата. Тя огледа изучаващо двата оцелели шева в единия край на прореза.
— Да. И аз мога да го направя. — Долната й устна се издаде решително напред, тя пое дълбоко дъх и заби иглата.
Тур спря да диша, стисна ръбовете на масата и впери поглед в тавана.
— Мислите ли, че някой може да дойде да провери дали онзи страж си е на мястото? — попита Тик и стана да провери. Фиамета тикна една свещ в ръката му, за да й свети.
— Може, но не преди да се е съмнало — каза Фиамета, докато връзваше първото възелче. Работеше чисто, но много по-бавно от лекаря на Феранте.
— А може и въобще да не дойдат — успя да каже Тур. — Не им достигат хора, а тази къща вече е оплячкосана. Освен ако Вители не дойде пак да тършува. Убеден е… ох!…
— Извинявай.
— Продължавайте. Убеден е, че баща ви е скрил някакви тайни записки или книги за оковната магия в къщата. Точно това правеше, когато завчера го заварих тук.
— Тайни книги? — Фиамета смръщи чело. — Папа? Ами… възможно е.
— Вие знаете ли нещо за такива книги?
— Не… и да е имал, значи ги е пазил в тайна от мен.
Тур се взираше в тавана през замъглени си от сълзи на болка очи.
— Мисля, че наистина съществуват. Мисля, че са… горе някъде. Почувствах го, когато Вители ме накара да разкова дъските по пода. Не казах… ох!… на Вители, разбира се.
Веждите на Фиамета се свъсиха съсредоточено.
— Горе? Хм. — Завърза следващия възел и погледна към тавана. Наполовина готово. Бавно, но сигурно. Е, поне бавно.
— Вители много държи да ги докопа. Сигурен съм, че ще се върне — изохка Тур. — Но може и да не дойде още утре. Изглеждаше доста зле, когато му прекъснах заклинанието.
— Толкова близко до края… и толкова сложно… — Фиамета кимна замислено. — Бас държа, че и в момента не се чувства добре.
Настана тишина. Фиамета се трудеше съвестно върху раната. Последният шев, най-после. Бледността не фигурираше в репертоара й, но някакъв определено зеленикав оттенък прозираше под топлия цвят на смуглата й кожа. Сви устни и втри цяла шепа от мехлема около раната, преди да помогне на Тур да седне и да стегне около кръста му ивица плат, която подозрително приличаше на част от фуста.
— Справихте се… справихте се добре — измърмори галантно Тур. — По-добре от лекаря.
Доволна усмивка изви устните й.
— Наистина ли?
— Да. — Той свали крака от масата и се изправи. Розови и черни облаци възвряха в главата му и стаята се килна. В следващия миг откри, че се е превил на две и стиска ръба на масата.
— Тик, помогни ми! — Фиамета се втурна към него. Той й махна да стои далеч, уплашен, че ще я смаже, ако падне, но тя не му обърна внимание и решително подложи рамо под мишницата му.
— Отиваш право в леглото — заповяда тя. — Ще те сложа в стаята на Руберта, тя е вдясно до кухнята. Лозимонците само нейното легло не са потрошили да дирят скрити съкровища. Тик, лампата.
И докато Тур се освести, вече го бяха отвели в спалнята на икономката.
— Не! — запротестира той. — Тайните книги на баща ви, Фиамета. Трябва да ги намерим преди Вители. Сигурен съм, че е много важно. Трябва да ви помогна да ги намерите.
— Трябва да легнеш ето тук. — Фиамета дръпна одеялата на първото истинско легло, което Тур беше виждал от седмици. Имаше ленени чаршафи.
— О! — измърмори победен Тур. Леглото сякаш го засмука. Беше му малко късо, но приказно меко. Фиамета метна завивките отгоре му и с плавно движение издърпа одеялото на Тик изпод тях. После го върна на собственика му.