— Но записките… — немощно отрони Тур.
— Аз ще ги потърся — каза Фиамета.
— Горе са. Над втория етаж.
— Тази къща има само два етажа, нали? — Тик изви врат, сякаш можеше да види през тавана.
— Имам някои идеи — каза Фиамета. — Заспивай, Тур, иначе няма да има никаква полза от теб утре.
Най-после убеден, Тур се отпусна назад. Фиамета и Тик излязоха на пръсти от стаята. Тур не помнеше да е бил толкова уморен, но хаотични образи от последните няколко дни се завихриха в главата му. Беше спасил Ури, но майстор Бенефорте още го грозеше опасност. Дукесата. Госпожа Пиа. Кастеланът с неговата чудата страст към прилепите, прикован към дъбовата врата, докато кръвта му изтичаше. Тъмната аура на Вители, все по-заплашителна с нарастващата си мощ…
Но само след няколко минути Фиамета се върна с голяма глинена чаша. Остави лампата на пода, докато Тур се изправяше с мъка да седне.
— Ял ли си нещо? Едва ли. Точно сега в къщата няма нищо за ядене, освен малко брашно, боб и повехнала ряпа, но открих това вино. Пий. — Седна на ръба на леглото и му помогна да сложи ръцете си около чашата.
Виното беше неразредено. Силно, червено, гъсто, леко сладнеещо вино. Тур го изгълта с благодарност.
— Така е по-добре. Благодаря. Направо умирах от глад.
— Направо се тресеше. — Тя го погледна загрижено. Той отвърна на погледа й над ръба на чашата. Съдбите им се бяха преплели покрай събитията в Монтефолия, помогнало бе и странното пророчество на нейния пръстен. Беше ли заклинанието на Майстора от Клуни от самоосъществяващите се пророчества? Отначало Тур бе поразен от хубостта на Фиамета, а и самият той беше във влюбчив период, склонен да се влюби във всяко момиче, което му намекне, че го харесва. Но сега не беше толкова сигурен, че тя наистина го обича, въпреки пръстена. Какво ли изпитваше тя в действителност? Имаше неприятното чувство, че не е спечелил и наполовина интереса й. Всичко беше толкова сложно. Самата тя беше сложно момиче. Щеше ли животът с Фиамета винаги да бъде толкова объркващ? Започваше да подозира, че ще е точно така.
Спомни си как погледът му се бе плъзнал нагоре по блестящото острие на Феранте в градината на замъка. Виж, в онова нямаше нищо сложно.
Той плъзна несръчно ръка около кръста на Фиамета, наведе се напред и я целуна. Носовете им се сблъскаха и той уцели устата й само наполовина. Големите й кафяви очи се разшириха и той примирено зачака отвратеното й отдръпване.
Вместо това тя също го целуна. Енергично. И уцели право в центъра на мишената. Ръката му се сви радостно около раменете й. Тя покри решително с длан сребърната змийска глава на колана си. Усещането беше странно — да се целува с ухилена и подута уста. Когато се откъсна от нея, очите й грееха. „Направих поне нещо както трябва!“ — радостно си помисли Тур.
Но преди да е продължил с проучването си, тя скочи. Като се имаше предвид окаяното му физическо състояние, така май беше по-добре. После се наведе и леко го целуна по челото.
— Заспивай, Тур.
Поне си тръгна усмихната — с тайнствена момичешка усмивка. Тур се отпусна назад. Този път сънят го споходи почти едновременно с тъмнината.
Събуди се и видя колебливата сивкава дневна светлина да се сипва през наполовина отворените капаци на прозорците. Седна. Не се беше чувствал толкова ужасно от деня след срутването и наводнението в мината. Но се чувстваше много по-добре от предната вечер. Шеметът, от който му се беше повдигало, вече го нямаше. И все пак още една шепа от онзи мехлем щеше да е добре дошла. Той свали босите си крака от малкото легло.
Поне нямаше да му се наложи да се увива с юргана. На леглото бяха метнати дрехи, е, нещо като дрехи — износена мъжка роба от тъмна вълна, поизтъркана от времето. Тур я нахлузи през главата си. Очевидно бе шита за по-дребен човек, навярно за Просперо Бенефорте, защото подгъвът, който би трябвало да мете пода, стигаше едва до прасците на Тур, а ръцете му въобще не можеха да влязат в прикачващите се ръкави. Той ги остави на леглото и стегна робата с връв на кръста си, превръщайки я в нещо като туника. Надзърна през прозореца към оградената със зидове градина зад къщата. Да, там беше клозетът. Оказа се, че сивият цвят на небето не се дължи на сипваща се зора, а на гъста утринна мъгла. Беше ли се успал? Притеснен, той влезе в кухнята и застина.
Непозната жена с боне, престилка и дървена лъжица в ръка се обърна от облицованата със сини плочки фурна и го погледна без изненада.