— Какво ще правим със записките при това положение? Да ги предадем ли на абата? Баща ви вече не го заплашва човешкото правосъдие.
— Ако успеем. Ако доживеем дотогава. Аз… тук има неща… цял един живот на работа и трупано знание е събран в тези страници. Не бих понесла мисълта да ги унищожат, но… Тур, възможностите са ужасяващи. Вители няма да се ограничи със зайци! Представи се, че реши да създаде армия от месингови войници, от заробени духове! Папа е писал за това — нарича ги армия от го̀леми. Тази дума не я знам, не вярвам да е и на латински. Папа е пристъпвал толкова внимателно, опитвал се е да използва магическата си сила, без да си навлече вечно проклятие, но други ще видят само силата и ще посегнат към нея, без значение че… — Тя си пое дълбоко дъх. — Бих предпочела книгата да отиде при Монреале, отколкото да бъде унищожена. Но по-скоро бих я изгорила сама, отколкото да позволя да попадне в злите ръце на Феранте или Вители.
— Цяла Монтефолия пада в ръцете им — горчиво рече Тур. — И изглежда, никой не може — или не иска — да ги спре. Господ ми е свидетел, аз опитах. И се провалих. Не ме бива с оръжията. Ако имах чук, можеше и да постигна нещо. Нямаш нужда от мен, Фиамета. Трябва ти някой герой — като Ури, — който може да върти меча. По-добре аз да лежах мъртъв в съседната стая, а Ури да беше жив.
— Тур, не се самообвинявай! Феранте се подвизава по бойните полета от двайсет години! Защо въобще си мислиш, че би могъл да го надвиеш в двубой?
— Господин Пиа отстояваше своето, за известно време поне. Почти ги бяхме надвили с общи усилия! Докато аз не го изоставих, зарязах го прикован към стената като някакъв мъченик, обкръжен от врагове. Но почти успяхме, Фиамета. Феранте не е непобедим. Поне докато армията му не пристигне. Тази вечер, утре… — Тур изкриви лице в гримаса.
— Няма да е тази вечер — каза Фиамета. — Според Руберта на пазара се говорело, че лозимонците не можели да прекарат оръдията си през брода на границата. Но утре… утре може и да са тук. — Фиамета уморено въздъхна. — Открих Руберта тази сутрин, беше при сестра си. Реших, че трябва да е отишла там, ако е оцеляла. Тя ми каза какво е станало тук. Когато войниците дошли, онзи идиот Тесео се паникьосал и им отворил вратата. Руберта едва успяла да се прехвърли през стената отзад. Е, това е спасило бедната ни врата, иначе щяха да я потрошат… но всъщност едва ли би имало някаква разлика.
— О, като стана дума за Руберта… тя каза да отидем да хапнем.
Фиамета въздъхна.
— Май ще трябва. За да си пазим силите. Да имаме сила да избягаме, ако не друго. — После гневно удари с юмрук по масата и тетрадката подскочи. — Не! — извика тя. — Не искам да бягам! Тази къща е единствената зестра, която ми е останала, наемниците на Феранте се отнесли всичко, което са успели да отмъкнат. Няма да се омъжа без зестра като щерката на някой просяк, като робиня… — После се разплака.
— Фиамета… Фиамета… — Тур разпери ръце, защото не смееше да докосне тези тресящи се рамене. — Твоите дарби, твоето изкуство и магията ти са зестра сами по себе си. Всеки мъж би го разбрал, стига да не е пълен глупак. А ти си прекалено ценна, за да се омъжиш за глупак. Макар че аз бих се венчал за тебе още сега. И аз обаче нямам пукната пара. Останах дори без дрехи и обувки! Ако можехме… да живеем в Брюинвалд, бих могъл да се върна в мините или в топилнята. Но пък в Брюинвалд не се търсят много бижутери.