Фиамета вдигна обляното си в сълзи лице.
— Но… не би ли искал да живееш тук, Тур? Аз бих могла да поема работата на папа, в началото по-скромно, разбира се, но повечето му инструменти са все още тук… а ти би могъл да носиш дърва, да местиш пещите, да превозваш по-големите поръчки и да ми бъдеш с-с-съпруг. Съветът на гилдията ще ти издаде разрешително за работилницата без никакви проблеми. Понеже съм сираче и съм непълнолетна, гилдията ще поеме контрол над собствеността ми, но ако съм омъжена, ти ще поемеш всичко. И… и Руберта пак ще може да идва да готви, и можем да бъдем щастливи!
Тур се сащиса от всичките тези делови подробности, вмъкнати в картината на семейно блаженство. Сигурно го беше обмисляла надълго и нашироко. Самият той почти не си беше позволявал да премине отвъд смътния физически копнеж… все пак трябваше да признае, че къщата е прекрасна и стои толкова над миньорската къщурка, колкото монтефолианският замък над дома на един бижутер. Имаше да се поправят доста неща след оплячкосването, разбира се. Той можеше да се справи с ремонта, разбираше от такива работи.
— Би било чудесно — каза той. Майка му би се смаяла, че се е оженил толкова добре и толкова скоро… — Може ли майка ми да дойде да живее тук? — Да, рано или късно, на него се падаше бремето да й каже какво се е случило с Ури. При тази мисъл стомахът му се сви.
Фиамета примигна.
— Е, има много място… — После каза по-неуверено: — Мислиш ли, че ще ме хареса?
— Да — твърдо рече Тур. Представи си как майка му дундурка внуче на коляно, докато Фиамета се труди над изящна златна статуетка, Руберта готви, а той се занимава с пещта и прави калаени чинии, свещници и други такива практични неща.
Яркоцветният образ избледня при мисълта за напредващите лозимонски войски. Явно и Фиамета се бе сетила за същото, защото блясъкът в очите й угасна.
— Всичко ще е напразно, ако Феранте победи — въздъхна тя.
— Да. Хайде да… идем да хапнем. — Срамежливо и напук на Феранте и на съдбата, той я хвана за ръка и двамата тръгнаха към вътрешния двор. На свой ред тя здраво стисна неговата.
Фиамета поспря, свела поглед към ямата за отливане и голямата глинена буца в нея — крехкия калъп за великия Персей.
— Толкова много от проектите на папа останаха недовършени. Ако можех да направя едно нещо, с което да облекча нещастната му сянка, щях да отлея тази статуя вместо него. Преди лозимонците да са унищожили калъпа или времето и немарата да го повредят. Но вече няма откъде да вземем необходимия метал.
— Жалко, че не можем да вложим Ури в този древен гръцки герой, както при месинговия заек — намръщено каза Тур. — Той би прогонил Феранте.
Фиамета замръзна.
— Какво?
— Е, не можем… нали? Искам да кажа, това би било тежко некромантство. Черен грях.
— По-грешно ли ще е от убийството?
Тур неспокойно се вгледа в напрегнатото й лице.
— Да предположим… само да предположим, че духът, духът на Ури не е окован против волята му? Да предположим, че е поканен… не като роб, а като доброволец, като духа във великия пръстен на Лоренцо Великолепни? — дрезгаво каза тя. — Духът на Ури вече е бил подсилен за оковаване, пък макар и чрез нечисти средства, от Вители… а ние разполагаме с калъпа, с пещта, с достатъчно дърва, имаме и заклинанието, ох, аз го разбрах, Тур! Не са само думите, има си и вътрешна структура… — Раменете й се прегърбиха. — Но нямаме метал и няма откъде да го вземем. Дори и Вители не може да направи толкова мед от въздуха.
Един образ затанцува шеметно пред очите на Тур като блясък от светкавица. Ухилен гном, който изтегля желязна пръчка от твърдия камък, сякаш е попара…
— Аз не мога да го извадя от въздуха. — В собствените му уши задъханият му глас прозвуча така, сякаш идваше от много далеч, от другия бряг на огромно море. — Но се кълна, че мога да го извадя от земята.
17.
— Виж, това наистина е абсолютно забранено — каза Фиамета и огледа един по един събралите се в предната работилница хора. Нейните приятели. Нейните съюзници. Руберта и Тик седяха в противоположните страни на двойната диаграма, която Фиамета беше начертала с тебешир на пода. В центъра на едната ос лежеше тялото на Ури. Подтикната от някакъв абсурден и неразбираем импулс, тя бе подпъхнала възглавница под главата му, сякаш спи. Не изглеждаше заспал. Тази сивкава вдървеност беше смърт и нищо друго. Тур седеше с кръстосани крака в центъра на другата ос и изглеждаше уплашен и твърдо решен едновременно. Капаците на прозорците бяха затворени и залостени, свещите в основните точки на диаграмата излъчваха колкото същинска, толкова и магична светлина. — Ако някой иска да се оттегли, по-добре да го направи сега.