Тик и Руберта поклатиха глави, и двамата с еднакво стиснати устни.
— Аз съм готов — енергично рече Тур.
„Явно всички сме полудели“ — помисли си Фиамета. Е, ако наистина беше така, то вината беше на Феранте. Ето как злото раждаше зло. „Не е съвсем зло. Аз не принуждавам душата на Ури. Само я моля.“ Тя провери за последно указанията в бележките на баща си. Щом той не беше пропуснал нищо, значи и тя нямаше да го направи.
— Сигурна ли си, че не трябва да правя нищо? — жално попита Тур.
— Ти няма да правиш нищо… във, ъъ, на практика. Подозирам, че е по-трудно, отколкото звучи. Ще трябва да предадеш контрола другиму. — Фиамета се замисли над думите си. — Трябва наистина да се довериш на своя… на своя гост.
Тур поклати глава и се усмихна тъжно.
— На всеки друг… гост, не. На Ури — да.
— Да. — Тя издаде устни. — Абат Монреале започва всяко заклинание с молитва. В нашия случай изглежда малко лицемерно, но… — Какво да каже? Едва ли можеше да се помоли за благословия при подобно начинание. Сведе глава и другите последваха примера й. — В името на Иисус и Светата Дева се молим. Бог да се смили над нас, Бог да се смили над нас, Бог да се смили над нас.
— Амин — промърмориха нестройно останалите. Подкрепи ги и едно нетърпеливо, негласно присъствие.
Тя погледна за последно бележките, нахвърляни на латински с плавния почерк на баща й. Нямаше много за говорене. Изрече наум сричките, като изпробваше всяка, и я озари внезапно прозрение. Същността на заклинанието не беше в латинските думи, а в нещо като подструктура на мисълта — упоритото придържане към латинския дали не беше просто начин да се държи силата далеч от ръцете на неуките? Ури и без това не говореше латински, само немски и италиански и малко от простонародния френски. Но сега със сигурност не беше подходящ момент да експериментира.
Устните й оформиха думите като мост от звуци над една шарка, която се редеше секунда след секунда в ума й и на която тебеширените линии бяха само мнемонично напомняне.
— Ури, влез! — Това ли бяха магическите думи, толкова обикновени и непоетични? Импулсивността й беше развалила заклинанието и сега трябваше да започнат отначало…
Тур се изпъна, очите му се разшириха, устните му се разтвориха. Приведената му стойка, отчасти резултат от умората, отчасти навик, останал му от годините, когато бе трябвало да пригажда високия си ръст към непрощаващо ниските минни тунели, изчезна. Гръбнакът му се изправи, като на войник по време на парад. Нетърпеливо, жадно, почти трескаво обладаване…
— Фиамета, тук съм. — Беше гласът на Тур, но с интонацията на Ури, полиран до кадифена гладкост и смекчен от престоя му на юг. А и очите му… очите му бяха напрегнати, ярки и много, много ядосани. — Трудно ми е да остана дълго. Побързай!
— О, Ури, толкова ми е мъчно, че те убиха!
— На мен ми е мъчно двойно повече. — Проблясъкът на черен хумор си беше типично негов, на Ури. И гневът му не беше насочен към нея.
— Аз бях виновна — изпищях и те разсеях.
— Не ти ме разсея, а онова, което изпадна от прокълнатото столче за крака. Ужасно!
Едно възелче на вина и съжаление се поотхлаби в сърцето й. Очите на Ури/Тур се затвориха.
— Благословен да си, братко, задето ме измъкна от лапите на некромантите. — Очите се стиснаха по-здраво, сякаш натежали от утайката на стара агония. — Опитах се да им се противопоставя. Но те… не се биеха честно.
— Мога да си представя — тихичко каза Фиамета. — Бог да ти даде покой.
— Трудно ми беше да мисля за Бог на онова тъмно място. Някои хора намират покой в тъмници и минни шахти, сякаш цветовете, врявата и безумието на живота ги заслепяват и само в мрака могат да виждат ясно. Но аз се озовах там твърде късно и в неподходяща тъмница. Сянката на Вители е мрак, където няма място дори за Господ. — Чертите му бяха застинали от спомена за тази празнота, за този мрак.
— Шшш… вече всичко е наред. — „Е, едва ли е точно така“, помисли си Фиамета, хвърляйки поглед към сивия труп. — Но би ли могъл… би ли посмял… да се изправиш отново срещу него?
Ури/Тур потръпна.
— Срещу Вители?
— Да. Но този път борбата няма да е толкова неравна. Ури… открихме едно заклинание на папа, чудесно заклинание. Вместо духът ти да бъде окован в пръстен, мисля, че с това заклинание можем да ти отворим път към великия Персей. Той е направен по твой модел в крайна сметка, с изключение на лицето и белезите от шарка. Тяло, но не от плът, а от бронз, което не усеща болка и е невероятно силно. Няма да трае дълго, макар че смятам да използвам моето огнено заклинание, за да го поддържам топло и в движение за колкото се може повече време. Но докато работи, ти ще имаш възможност, една последна възможност, да си го върнеш на Феранте и на Вители. Аз не мога и не бих си помислила дори да те принуждавам по какъвто и да било начин. Но ще те помоля. Ури, помогни ни!