— Отвори ми пътека — промълви Ури/Тур — и аз ще литна по нея. Велика вълшебнице! — Очите му горяха. — Сандрино ми беше поверил живота си. А аз стоях досами него, зинал като някой селски глупак, когато Феранте го уби. Не удържах клетвата си, загубих честта си… нямах вяра на Феранте и трябваше да бъда по-настоятелен, о, Фиамета! Бих дал душата си за шанс да измия безчестието си с кръвта на Феранте!
— Не го казвай! — извика уплашено Фиамета. — Не това искам от теб! Но щом кръстоносците са войници на Бога, не виждам защо ти да не бъдеш. Вители е по-лош и от най-лошия сарацин. Но ще ни е нужна още помощ. Папа смяташе да наеме десет силни мъже за отливането. А ние сме само четирима, трима дори, защото аз ще съм заета със заклинанието. Ти си бил в замъка — можеш ли да ни кажеш как кастеланът е заставил гномовете да му помогнат?
— Кастеланът отдавна е добър приятел на скалния народ. Затова и ги има толкова много около замъка. Споделяха общ интерес към пещерите и създанията, които ги обитават. — Ури/Тур разпери ръце и ги размаха, имитирайки полета на прилеп. — Веднъж господин Пиа ме заведе да видя колонията им. Не знам дали ти би могла да ги заставиш да направят каквото и да било, най-малко пък да работят, защото са мързеливи и вятърничави и по принцип предпочитат да въртят номера на хората. Могат да ти погодят доста неприятни номера, ако им причиниш болка. Не е много умно да се опитваш да заставиш гном да направи нещо против волята му.
Свъсеното му изражение внезапно се отпусна и той сякаш се смути. Гласът на Тур си проправи с мъка път през собствената му уста, бавен и завален:
— Подкупи ги. С майчино мляко. Готови са на всичко за него. — Челюстта му се отвори, затвори се, после Ури се върна отново, очевидно изненадан.
— Това би свършило по-добра работа. Аз си мислех да откраднем някоя коза. Такова нещо не им се предлага често! Направо ще се изсипят на тумби в къщата!
— Но откъде ще намерим… о, става все по-сложно и по-сложно!
— Много е странно… — Погледът в очите на Ури/Тур се замъгли. — Странно е какви неща виждам сега. Повече. И по-малко. Различни. Стените са като стъкло. Камъкът е като вода. Виждам гномовете в сенчестата им форма вътре в скалите и те изглеждат странно плътни. Хората — живите хора — ги виждам както преди виждах сенките им, изопачени, далечни и недостижими. Освен сега, когато гледам през тези очи. Радвам се да ви видя пак. — Устните му се разтеглиха в кратка усмивка, после той отново стана сериозен. — С изключение на Вители. Неговата сянка е плътна, вътре в плътта му. Плътна и тъмна. Виж, от него ме е страх. — Ури/Тур въздъхна дълбоко. — Трябва да побързате. Дори и в момента Вители прави поредната крачка към оковаването на баща ти в пръстена. То е нещо като състезание по борба. И майстор Бенефорте го губи! Ако прикове и овладее духа на баща ти, Вители ще разполага с всичките му знания и сила. А нима можем да се надяваме, че майстор Бенефорте няма да надвие собственото си заклинание, твоето заклинание, нашето заклинание?
— Вители кога смята да отлее пръстена? — настойчиво понита Фиамета. — Знаеш ли, имаш ли представа?
— Довечера.
— Довечера? О, не! Можеш ли въобще да говориш с папа? Кажи му…
Но лицето на Ури/Тур се сгърчи, едно последно, измъчено: „Не мога да удържа! Довиждане…“ — се отрони от устните му и той се килна назад, едва поемайки си дъх — и отново и единствено бе Тур.
— Господи. Господи! — проплака той.
— Болеше ли? — разтревожено попита Фиамета.
— Да ме е боляло? — Тур поклати объркано глава. — Лошо ми е. Ури… Ури го боли. Вители го е наранил.
— Можем ли вече да се движим? — попита, притаил дъх, Тик. — Безопасно ли е?
— Да. Свърши се — кимна Фиамета. Тик изпружи крака пред себе си и започна да се кълчи и да се протяга, а Руберта закуцука из стаята, подритвайки бухналите си поли. — Всъщност не. Едва сега започваме — осъзна Фиамета. — И времето ни е съвсем малко! Всичко стана прекалено сложно. А войниците на Феранте може ни се изсипят на главите всеки момент и… ох! — Тя потръпна отчаяно.