— Ще го направим стъпка по стъпка, Фиамета — каза Тур. — И последната няма да изглежда толкова голяма, след като сме направили първата. Коя е първата? Медта. За което ни трябват гномовете. За което трябва да намерим… хм. — Той смръщи чело и впери поглед в тавана.
— Не ми се вярва някоя дойка да падне от небето — тросна се Фиамета, проследила погледа му. — Поне не такава, която с охота да сложи гадно дребно скално демонче на гръдта си. А не можем да включим някоя против волята й, което означава, че ще трябва да й разкрием намеренията си. А ако й кажем и тя не се съгласи да ни помогне, може да ни предаде…
— О, ама какви сте ми деца само — изсумтя Руберта.
Фиамета вдигна очи, озадачена от тона й.
— Да не мислите че сте единствените, които страдат от злината, сполетяла града ни? — попита икономката. — Войниците на Феранте от дни вилнеят из улиците и създават врагове на господаря си. Не се държат като стражи на нов владетел, а като окупационна армия. Мога да ви посоча поне дузина недоволни жени, които с охота биха направили и нещо много по-страшно, за да си го върнат на Феранте и на хората му. Това го остави на мен, момичето ми. — Руберта изсумтя отново и сложи ръце на кръста си. — Самата аз бих го направила, без да се замисля дори, ако преди четири години не се бях отказала от кърмачеството, за да стана икономка на татко ти. Пък и без това бях почнала да остарявам. Това не е работа за гнусливи хора. Не знам защо втълпяват в главите на мометата, че е хубаво да са гнусливи — в женската работа няма място за такива, дето ги е страх да не си изцапат случайно ръчичките. — Тя кимна отсечено и излезе от стаята.
Тик вдигна вежди, сякаш развеселен, или най-малкото озадачен от маршовата й стъпка.
— Я не я гледай така — остро рече Фиамета. — Преди две нощи неколцина от пияниците на Феранте изнасилили племенницата й. Завлекли я направо от улицата, когато се осмелила да излезе, за да потърси храна за семейството си. Момичето още беше на легло, насинено и пребито, и си изплакваше очите, когато отидох у тях призори да търся Руберта. Семейството й място не може да си намери.
Тик разкаяно премигна.
Тур си пое дълбоко дъх и се надигна.
— Тик. Може да започнем да редим дървата в пещта, докато чакаме.
— Добре — каза Тик и също се надигна.
Фиамета уморено отпусна рамене.
— О, Тур. Чувствам се така, сякаш току-що съм ритнала камъче от върха на някоя от онези твои планини и то е повлякло още две след себе си, които са повлекли още пет… цяла планина ще се стовари върху нечия глава тази вечер. Дали ще е върху нашите?
— Върху главата на Феранте, доколкото зависи от мен. — Той й подаде ръка. Тя я хвана и Тур я вдигна да стане, толкова лесно, все едно беше сламена кукла.
Фиамета се наведе и вдигна ценната тетрадка.
— По-добре да погледна заклинанието още веднъж. И да събера каквото мога от необходимите символи. Добре ще е да не влизаме и излизаме от къщата повече от крайно наложителното. Дима от печката на Руберта може и да припишат на стража, но какво ще стане, когато запалим топилната пещ? Със сигурност ще привлече нечие внимание.
— Дотогава най-вероятно ще се е смрачило. Вече минава обяд — отбеляза Тур. — А ти трябва и да си починеш малко преди да започнем.
— Да. — Вече нямаше време за половинчати опити или съмнения. Фиамета изправи решително рамене. Трябваше да танцува на върха на сриващата се планина, иначе всички щяха да се окажат погребани под нея. „Господ да се смили над нас, амин.“
Почукването на входната врата беше без съмнение на Руберта — обичайното й силно потропване, последвано от три кратки почуквания — което сега се повтори нетърпеливо. Фиамета изтича да й отвори. Следобедът вече повяхваше. Всъщност, като се имаше предвид естеството на задачата й, Руберта не се беше забавила много, но отлитащото време изнервяше Фиамета до смърт. Което едва ли отговаряше на спокойното и овладяно състояние на духа, необходимо на един майстор, комуто предстои заклинание от най-висш разред, мрачно си помисли Фиамета. Но пък и тя едва ли можеше да се нарече майстор. Надяваше се Руберта да не е забравила за сушеното седефче.
Тик, който не познаваше почукването на Руберта, също бе изтичал в преддверието, стиснал камата си в ръка. Фиамета му махна да се връща на работа и отлости дъбовата врата. На прага стоеше Руберта, с боне и огромен шал, натоварена с кошница и голяма стомна. Зад нея стоеше висока жена с дълго наметало и голяма качулка, смъкната ниско над челото. Руберта кимна отсечено да успокои Фиамета, сякаш казваше: „Ето. Справих се.“ Фиамета покани жената да влезе, после заключи и залости вратата.