— Здравейте — каза тя на непознатата. Жена, а не момиче. Имаше сиви кичури в черната й коса, стегната в плитка и навита на кок на тила. Дама, поправи преценката си Фиамета — дрехите й бяха хубави като нейните собствени преди лозимонците да откраднат повечето от тях. — Благодаря ви, че дойдохте. Господ да ви благослови, че дойдохте. Руберта обясни ли ви… о, извинете. Казвам се…
Руберта вдигна предупредително пръст.
— Разбрахме се да не споменаваме имена.
Това беше разбираемо. Фиамета кимна.
— За мен няма и най-малък шанс да остана анонимна, но вие можете да останете безименна, щом такова е желанието ви. Наричайте ме Фиамета. — Жената кимна на свой ред. — Руберта обясни ли ви каква е молбата ни към вас? — Тази жена определено не беше дойка.
— Да. Оставих бебето на свекърва си и се нахраних обилно преди да дойда.
— Донесох малко хубава бира, за да поддържа силата й — добави Руберта и вдигна стомната.
— Руберта обясни ли ви какво трябва да кърмите? — повтори Фиамета, просто за всеки случай.
— Да. Скален демон, гном, джудже, самия Сатана ако искате, стига да потопи Уберто Феранте във вечна скръб. — В очите й грееше същият нажежен до бяло блясък, който Фиамета бе видяла по твърде много лица в Монтефолия напоследък. — Лозимонците убиха съпруга ми още първия ден. Убиха и първородния ми син, радостта на живота ми, младеж в най-хубавата му възраст в едно улично сбиване преди два дни. Само бебето ми остана, а то ще ми е последното. — Ръцете й се свиха в юмруци. Фиамета коленичи и ги целуна.
— Значи сте също толкова готова да започнем, колкото и аз — каза тя и се изправи. — Последвайте ме.
Преведе ги през вътрешния двор към кухнята. Заобиколи отдалеч окования лозимонец, който отново беше буден и със запушена уста. Мъжът тръгна заплашително към тях, но късата верига го дръпна обратно и той им се ухили презрително. Високата жена придърпа наметалото си, но не от страх, а както човек би се отдръпнал от прокажен, и го изгледа е убийствена омраза. Въпреки оковите, той успя да извие ръце в неприличен жест, после се отказа и седна намусено на земята, защото Тур се появи с чука в ръка. Двамата с Тик придружиха жените до кухнята и Тур повдигна капака в пода, за да слязат.
Фиамета запали лампата и поведе жената надолу към мазето — помещение, голямо наполовина колкото кухнята и частично обточено с рафтове и каменни стомни. Тур също се спусна по тясната стълба. Руберта и Тик ги наблюдаваха тревожно отгоре. Фиамета обърна една щайга с дъното нагоре и жената се настани на нея с изящество, достойно за стол с кадифена тапицерия.
Стените бяха облицовани с дребни камъчета. Подът беше пръстен с изключение на едно оголено място, където се подаваше голям плосък камък — почвата в Монтефолия беше оскъдна. Фиамета остави лампата на пода и седна до Тур, който се взираше в камъка, сякаш можеше да види през него. Колкото и прозрачен да беше камъкът за призрака на Ури, за нея той упорито си оставаше плътен и сив. Тур сложи ръце върху грапавата повърхност и килна глава, сякаш се вслушваше в нещо.
— Размажете малко мляко по камъка — предложи той след малко. Безименната дама се изправи, развърза дрехата си, наведе се и изцеди струйка мляко където й показа Тур. Фиамета го размаза и извика с тъничък, отчаян глас:
— Ела, гномчо, гномчо, гномчо!
— Това да не ти е шайка улични котки! — изсумтя Тик откъм кухнята. — Не трябва ли да изпееш нещо?
Ужилена още по-силно, защото сама си бе задала същия въпрос, Фиамета му се сопна:
— Щом знаеш толкова много, защо ти не изпееш нещо? Ела, гномчо, гномчо, гномчо!
Полумрак, потрепващият светлик на лампата, тишина. Не се чуваше дори топуркането на плъх или скърцането на хлебарка. Зачакаха. И чакаха.
— Не става — установи Тик, като си гризеше нервно пръста.
Фиамета загрижено погледна високата жена.
— Може би ще се наложи да почакаме още малко…
— Заникъде не бързам — каза жената. Търпението, с което чакаше отмъщението си, капеше от гласа й като сярна киселина. Дори Тик се смути.
— Ела, гномчо, гномчо, гномчо — пробва отново Фиамета. Тик разкриви лице, очевидно дълбоко засегнат от това толкова обикновено и неподобаващо на една магьосница поведение. Но в следващия миг очите му се разшириха.
Тъмни сенки се закривиха по стената и по камъка на пода, сенки, които не бяха хвърлени от светлината на лампата. Две, три, четири… шест… чворести дребни човечета се надигнаха, сякаш вместо да хвърлят сянка, сами бяха хвърлени от своите сенки. Примъкнаха се мълчаливо към високата жена и наобиколиха щайгата, на която седеше. Най-смелото посегна да докосне полата й и килна главица със срамежлива и едновременно с това лукава усмивка.