— Милейди? — избърбори то. — Добра милейди… — Тя отвърна сериозно на погледа му, без изобщо да трепне.
— Ще получите мляко — каза Тур, — но по-късно.
— Че кой си ти да казваш, метални майсторе? — попита предводителят на гномовете и се намръщи.
— Той говори от мое име — тихо каза високата жена. Гномът се изгърби и сви рамене, сякаш да каже: „Не исках да обидя никого“. Светналите му черни очички не се откъсваха от нея.
— В градината на замъка има купчина медни блокчета — каза Тур. — На всеки от вас, който помогне да ги пренесем под земята до двора на тази къща, ще му бъде позволено да пие до насита. След като бъде пренесена всичката мед. Не и преди това.
— Прекалено много работа. Прекалено тежка — замрънка жално гномът.
— Ако всички се включите, няма да е тежка.
— Не можем да бягаме на слънце.
— Облачно е, а и денят почти си отива. Сянката на градинската стена вече е паднала върху купчината.
— Само една малка глътчица преди това, колкото да си наквасим устните, а, метални майсторе?
Тур отри пръсти в размазаното по скалната плоча мляко и ги бутна под носа на гнома.
— Харесва ли ти? Хубаво е, нали? Първо ще ни донесете медта.
— Ти ще ни изиграеш, ще ни измамиш.
— Ако направите както ви казва той, ще получите наградата си — рече високата жена. — Давам ви моята дума. — Гледаше гнома право в очите. Той отклони рязко поглед, сякаш се беше опарил и викна на другарите си:
— Дамата дава дума. Чухте я.
— И бъдете внимателни, дребосъци — предупреди ги Тур. — Стойте далеч от тъмния човек на име Вители. Мисля, че той може да ви нарани.
Гномът го изгледа отегчено и изви устни.
— Това го знаем, метални майсторе.
— Виждали ли сте… — в очите на Тур се прочете внезапно напрежение, — виждали ли сте Пиа? Убиха ли го, или е още жив?
Гномът приклекна на пода.
— Приятелят Пиа живее, но не става. Много сълзи има в очите му.
— А госпожа Пиа? И дукесата и Джулия? Те как са?
— Държат ги прекалено високо. Ние не стигаме дотам.
— Добре. Вървете. Колкото по-скоро се върнете, толкова по-скоро ще си получите наградата. — Тур въздъхна и се изправи, като внимаваше да не удари главата си в таванските греди. Всички се качиха в кухнята, където Руберта изтри грижливо една чаша от венецианско стъкло и я напълни с бира, плесна Тик по протегнатата ръка и подаде чашата на високата жена, която седна и послушно отпи. Фиамета, Тур и Тик излязоха на двора.
Когато се бяха преместили в Монтефолия, двамата с татко й закусваха на една селска дървена маса в двора. Тогава той приличаше повече на градина, хладна и уютна, с многобройни сандъчета с цветя и гъргорещ фонтан. Сега проектът Персей изпълваше двора от стена до стена, старата маса беше изтикана под галерията, наполовина погребана под купчини инструменти и боклуци. Пещта — тухлен кошер, висок колкото Тур — стърчеше върху купчина пръст, изкопана от ямата за отливане. Красивите плочи бяха изтръгнати от местата им и вградени в основата й.
Фиамета надзърна в пещта. Тур вече беше наредил първия слой изсушен чам. Тик внимателно бе помел и покрил канала, направен от дърво, замазано с дебел слой глина — той водеше от дъното на пещта към най-високата точка на калъпа. Скованият от дълги дебели талпи кран, който бе спуснал грижливо калъпа в ямата за отливане и който щеше да извади оттам готовата статуя, беше извъртян настрани, така че да не пречи на работата. Огромната глинена буца беше стегната с железни обръчи, точно както при отливането на камбана, беше казал татко й, за да попречи на калъпа да се пропука, когато излеят в него огромната тежест на стопения метал.
Фиамета тръгна около ямата и почна да подготвя заклинанието си. Щяха да положат тялото на Ури от страната, срещуположна на пещта. Нямаше нужда да включва и самата пещ в диаграмата на силите. Ако не друго, на Тур и Тик щеше да им се налага да пресичат линиите й, за да прибавят дърва, да разбъркват стопения метал и да поддържат огъня с духалата. Топенето на бронза не изскваше намесата на магия. В момента, в който Тур избиеше желязната запушалка в основата на пещта и металът потечеше, тя трябваше да започне процеса на прехвърлянето на нетърпеливия дух на Ури към раждащата се статуя. Фиамета си даде сметка, че не е съвсем наясно с времето на охлаждане. Железните обръчи трябваше да се махнат, за да освободят… Ури, но ако го направеха прекалено рано, калъпът можеше да се спука и статуята да се изкриви, а ако закъснееха, можеше да стане прекалено твърда. Правилната преценка на момента винаги създава проблеми, често казваше татко й. А тя трябваше да съобрази преценката си и с отмъщение. „Сигурно съм се побъркала.“