Выбрать главу

Неочакван остър звук долетя откъм окования лозимонец и на Фиамета й трябваха няколко мига да се сети, че става въпрос за писък, заглушен от кърпата, с която бяха запушили устата му. Стреснатият страж се беше свил и опъваше веригата си докрай. Два гнома, помъкнали блокче мед, също изпискаха и се отдръпнаха от него. Лозимонецът направи опит да се прекръсти и изгрухтя през кърпата в устата си:

— Демони! Демони посред бял ден!

— Грозник! Грозник! — запищаха гномовете.

Всъщност вече се смрачаваше, разбра Фиамета, след като хвърли поглед към небето. Дворът бе потънал в сянка, а по лилавеещото небе препускаха тлъсти облаци. Направо надушваше дъжд във въздуха.

— Тук. — Тур махна на гномовете да донесат товара си при пещта. Тик изтича с новината към кухнята. Докато се върне с Руберта и безименната жена, втора двойка гномове вече беше изникнала от земята до краката на Тур. Имаше нещо отблъскващо органично в начина, по който пръстта ги изстискваше от себе си — Фиамета си спомни за фокусника, който показваше изкуството си на пазара и вадеше от издутата си уста цели яйца. Но гномовете… гномовете донесоха още едно медно блокче. Първата двойка се гмурна с кикот обратно в земята, с главите напред. После се появи и трета двойка гномчета, жизнерадостни като славейчета.

Тур се зае да нарежда блокчетата в пещта, като редуваше ред мед с ред дърва. Майстор Бенефорте беше напълнил склада на долния етаж с подбран чамов материал, оставен да съхне специално за този проект. Лозимонците бяха отнесли част от него — доколко прецизно бе изчислил баща й горивото си? Скоро щяха да разберат. Още гномове, или същите гномове, изникваха от земята като невестулки. Фиамета скоро им загуби бройката, за разлика от Тур.

— Това е последното — каза той.

Фиамета се приближи до него. Той затвори желязната врата на пещта, през която беше пъхал блокчетата и горивото и отмести косата от очите си с опакото на мръсната си ръка. Беше голям и топъл, а в сините му очи грееше вълнение. Дори и нелепата, твърде малка за размерите му роба, която носеше като туника и под която стърчаха голите му прасци, не му придаваше съвсем глупашки вид.

Можеше да изгуби душата си заради това. Заради нея. В движенията му се долавяше сила, която нямаше нищо общо с Феранте. Фиамета го усещаше — неудържимия стремеж на изкуството да се излее навън, решимостта да довършиш започнатото. Имаше дни, в които бе мразила баща си заради готовността му да погълне всички край себе си, само и само да поддържа огъня на този стремеж. И никак не беше сигурна дали й харесва да открива у себе си онова, което бе мразила у баща си.

— Страх ли те е? — попита тя Тур.

— Да. Страх ме е да не разваля това прекрасно творение. Нищо чудно, че духът му не е намерил покой… да го откъснат от света малко преди това да бъде завършено. Цяло чудо е, че не вие отчаяно наоколо. Ако аз успея да го доведа до успешен край, то ще е достойна цена за невяста като теб. А синът на бедния миньор да върви по дяволите!

„В никакъв случай.“

— Тур, надявам се, разбираш, че… че нямам представа какво ще стане със статуята, когато заклинанието се изчерпи? — „Нито с Ури.“

— Нали каза, че малкият месингов заек не е пострадал. Ще бъде великолепно. Ще видиш. — Той замълча. — Вече можем да запалим пещта.

— Това е работа за мен. — Лицето й светна. — Аз палех всички огньове на папа.

Стиснаха си ръцете, после Тур отстъпи назад. Фиамета затвори очи. „За теб, папа.“ И за абат Монреале, и за Асканио, и за неговата майка, и за бедните господин и госпожа Пиа, и за Тик и Руберта и нейната племенница и за дамата без име. За цяла Монтефолия.

— Piro!

Пещта изрева, после звукът се сниши до дрезгаво със-кане. Тур се зае с едната двойка духала, а Тик направи същото с другата от отсрещната страна. Малко встрани зад пещта безименната дама седеше под навеса на галерията и ги наблюдаваше. Първият светлик от пещта улови одобрителен проблясък в тъмните й очи. Тя уви наметалото си около един гном, първия от групичката до краката й, и той вдигна към нея набръчканото си личице и я погледна с обожание. На здрачната светлина човек почти би ги взел за нейни деца. Почти.

Няколко искри се завихриха в нагорещения въздух над ветилационните отвори на пещта, но димът не беше много. Сухите дървета горяха с висока температура и почти без дим, точно както трябваше да бъде. Не… не прекалено забележимо, надяваше се Фиамета. „Но по-добре да не се мотаем твърде дълго.“