— Не ни остава много време. Усещам го. — „Страх ме е.“
Ръката му я стисна малко по-силно.
— Можем да се справим — прошепна той в ухото й. — Ще бъде великолепен. — Тя се вгледа в ясната синя светлина на очите му и почти успя да му повярва.
Тик дойде с голям наръч цепеници, стовари го с трясък в краката им и задъхано докладва:
— Тези са последните.
— Какво? — възкликна Тур. — Не може да са свършили вече. — И притеснено надникна през отвора на пещта.
— Няма други — каза Тик. — И тресчица не остана.
— Ами да ги слагаме тогава. — С общи усилия двамата заредиха цепениците, докато гномовете се оправяха с духалата. Тур разръчка пещта с железния прът. — Може би ще е добре да прибавим и остатъка от калая. Няма да чакаме още дълго, Фиамета.
Тя кимна и отстъпи малко назад. Гледаше как жарката светлина се гони по напрегнатото му, съсредоточено лице, докато разръчкваше отново дървата. „И той я усеща, страстта на съзиданието.“ Сърцето й се стопли и тя се усмихна от неочаквана радост. „Толкова е красив! Като резбована слонова кост. Моят мулетар. Кой би предположил?“
Внезапно Тур се озъби и простена:
— Не! — Започна да ръчка по-силно, после отсъпи назад, прогонен от горещината. — Спича се!
— Какво означава това? — попита Тик, озадачен, но и уплашен от отчаяното изражение на Тур.
— Означава, че всичко се провали! Металът се пресича. По дяволите! — Той тропна ядно с крак, хвърли пръта на земята и се разтрепера. Тик се присви. Фиамета спря да диша. Руберта простена. Гномовете записукаха объркано.
— Не! — изрева Тур. — Все трябва да има начин да го спасим! Повече калай… повече дърва…
— Няма повече — плахо промълви Тик.
— Как да няма! Аз ще намеря още дърва! — Тур хукна като обезумял през двора към старата селска маса и я преобърна, разчиствайки с едно движение натрупаните отгоре й неща. Крещейки като побъркан, той хукна да вземе чука.
— Сух дъб. Нищо не гори с по-голяма температура от сухия дъб! Още, Тик! Фиамета, Руберта! Всичко от дъб в къщата! Пейки, маси, рафтове, столове, донесете ги! Бързо! Гномове, при мен! Помпайте проклетите духала, малки чудовища такива! Пъхнете онези дъски под скарата, където пада пепелта, така че температурата да се качи…
Следващите няколко минути бяха като оргия на разрушението. Тур довлече съвсем сам един огромен работен тезгях, мускулите и вените му бяха издути от сила и бяс и това напомни на Фиамета за прославените с пристъпите си на безумна ярост викинги — дотам, че се уплаши напъните да не разкъсат отново шевовете на раната му. На гномовете, изглежда, им харесваше целият този хаос, защото пищяха и кряскаха възторжено. Руберта хвърли в пещта дори дървените си лъжици. Огънят ревна в кресчендо, искри и пламъци струяха от вентилационните отвори като река, ливнала се към небето. Отвън сигурно приличаше на сигнален огън.
Задъхан, Тур отвори вратичката, отново разбърка съдържанието на пещта и клекна, свел мръсното си, опърлено лице почти до коленете.
— Не е достатъчно — промълви накрая. — Свърши се… — И се сви на топка, загледан в нищото. Фиамета се преви на две — сякаш нажежени игли прерязваха корема й в съпричастие с неговата болка. Да са само на крачка и да се провалят точно сега… Господ не чакаше смъртта, за да те осъди на вечни мъки, тях ги имаше предостатъчно и в живота…
— Калаените съдове — прошепна Тур сред одименото мълчание.
— Какво?
— Калаените съдове! — изкрещя той. — Донесете ми всички калаени съдове, които намерите в къщата! — И без да ги чака, той хукна към кухнята и се върна, крепейки огромен куп стари чинии, подноси и паници. Метна ги в пещта, без да се бави и секунда, и хукна обратно за още. Фиамета изтича нагоре по стълбите към галерията и влетя в първата стая, после във втората и третата… Върна се с голяма чаша, очукан леген и два мърляви стари магически свещника, които се палеха само като кажеш необходимата дума и за чиято истинска стойност лозимонците не се бяха досетили. Руберта донесе още лъжици. Сигурно бяха събрали повече от петдесет килограма метал. Тур напъха всичко в пещта, като не спираше да крещи. Разбърка, добави още парчета дъб, разбърка отново. Ревът на огъня беше всеяден, зловещ и толкова оглушителен, че уби дори трясъка на далечната гръмотевица, разтресла небето над езерото.
— Топи се! — извика невярващо той. Устните му се изкривиха в безумна усмивка. — Втечнява се, о, колко е красиво! Красиво! Фиамета, твой ред е!
Тя изтича до мястото, което си беше избрала — върха на един триъгълник по средата между главата на Ури и ямата за отливане — и коленичи върху разровената земя. Нямаше никаква представа как да размърда мозъка си, как да настрои духа си до точката на ведрия контрол на майстор магьосник в целия този врещящ сатанински хаос. „Точно затова научи заклинанието наизуст. Не мисли, просто го направи.“