„Това е Ури — помисли си Фиамета. — Цял-целеничък, чак до белезите от шарка.“ Боже, колко се радваше да ги види тези белези!
Жарките метални очи се вдигнаха и откриха лейтенанта с липсващите зъби. „Помниш ли ме? — изреваха безмълвно горящите очи. — Защото аз те помня.“ Бронзовите устни се резтеглиха в усмивка, натежала от зловеща заплаха.
Лозимонецът най-после се отърси от хипнотичния си транс и побягна с писъци.
18.
Фиамета се надигна и седна. Ломотещият несвързано беззъб лозимонец се гърчеше в ръцете на двама от войниците, които не бяха видели случилото се в ямата за отливане. Третият войник тъкмо бе успял да скъса веригата на пленника с няколко удара с меча си. Освободеният се отплати за усилията му, като го събори на земята в стремежа си да се добере колкото може по-бързо до изхода. Гръмотевица изтътна в среднощното небе и разтресе къщата.
Ръцете на Ури, едната стиснала извития меч, другата — огнената глава на Медуза, се показаха над ръба на ямата. Червени бронзови мускули заиграха, докато се надигаше. Великолепен гол герой от сказанията. Дори и в светлика от горящата галерия той грееше със своя собствена тъмночервена светлина, с изключение на очите, които светеха жълто-бели. „Сигурно магията го държи цял при тази температура“ — замаяно си помисли Фиамета. Очертанията му бяха по-изчистени, по-съвършени дори от восъчното копие на тялото му, което беше направил баща й. Тур скочи с лекота в ямата, за да си прибере чука, който явно му вдъхваше точно толкова увереност, колкото смущаваше зяпащите го отдалеч врагове.
Нажеженият бронзов Ури погледна надолу към студения Ури от плът, после вдигна очи към Тур. Двамата братя се погледнаха и дори в лишеното от израз жежко-жълто сияние на метала Фиамета прочете съжаление, тъга и нещо като обич, примесени с решителност и гняв.
Тур, чиито сини очи искряха от влагата, събрала с в тях, вдигна чука си в тържествен поздрав.
— Води ни, капитан Окс. В името на Бог, Брюинвалд и дук Сандрино.
— Следвай ме, момче — отвърна Ури с ленива усмивка, — и ти обещавам представление, за което да разказваш на племенничките и племенниците ми. И гледай да не се бавиш много с направата им. — Бронзовият му глас ектеше като ниските тонове на орган, дълбок, силен и с обертонове, способни да вдигнат мъртвите от гробовете им, и в същото време пак си оставаше гласът на Ури. Жълтите му очи откриха Фиамета, която тъкмо се изправяше. — Не разполагам с много време. Давай да ги почваме.
— Води. Ние ще те следваме — каза задъхано Фиамета. Къщата й гореше. И какво от това? Тя й обърна гръб.
Ури сведе поглед към четиримата лозимонци, които си бяха възвърнали някак куража. Стояха близо един до друг, предвидливо застанали с гръб към коридора, който водеше към входната врата. Ури сви здраво пръсти около дръжката на меча си и бавно тръгна към тях. Пръстта почерняваше и пушеше под тежките му стъпки.
Беззъбият лейтенант стисна меча, призова остатъците от храбростта си и се спусна към приближаващия се гигант. Мечът му отскочи от голия хълбок на Ури и едва не му извади ръката от рамото. Ури вдигна главата на Медуза и я стовари върху черепа на убиеца си. Лозимонецът падна, разтресе се конвулсивно, краката му изритаха няколко пъти, после застина безжизнен. Оцелелите заотстъпваха, като приклякаха и се прикриваха един друг в някакво подобие на боен ред, поне докато не стигнаха до разбитата входна врата. Сетне подобието на дисциплина се изпари моментално и те хукнаха по улицата. Фиамета понечи да вдигне меча на мъртвия, просто за всеки случай. Яркочервеното оръжие на Ури беше впечатляващо, но тя не беше сигурна дали бронзът — при това омекотен от висока терпература бронз — може да се справи с оръжия от закалена стомана. После си даде сметка, че Ури не може да си смени меча. Той беше вложен, едно с ръката му.
Тур прегърна Фиамета през раменете и двамата последваха Ури на улицата. Фиамета спря, сащисана от тълпата, която се беше стекла там. Десетки хора се блъскаха неспокойно пред къщата — мъже, момчета, дори няколко жени, кои с връхни дрехи, кои наполовина облечени, кои по нощни ризи. Фиамета позна лицата на неколцина съседи.
Лоренцети, нотаруисът, който живееше до тях, изтича към нея. Лозимонците бяха оплячкосали и неговата къща. Главата му още беше превързана вследствие на неразумната му съпротива.
— Фиамета! Какво става? Какво си направила?
— Къщата ми гори — безизразно каза тя. С уплашени викове хората се дръпнаха встрани от Ури, макар и не много далеч. Пулеха се и викаха, настояваха за обяснение. — Създадохме бронзов герой, воин, който да се изправи срещу лозимонците вместо нас и да освободи Монтефолия. Тръгнали сме да убием Феранте. Моля, отдръпнете се.