Тримата останали лозимонци бяха спрели и отново се бяха подредили в боен ред оттатък тълпата. Един от съседите на Фиамета — Бембо, свещарят — вдигна факла над главата си, после се появиха още факли, откъде — Фиамета нямаше представа, пламъците ставаха все повече и повече и накрая цялата улица засия.
Лоренцети примижа и заекна:
— Т-т-ова не е ли Ури Окс, швейцарецът на Сандрино? Играл съм на зарове с него. Дължеше ми половин дукат, когато умря… Хей! Ури!
Ури вдигна меча си за поздрав, доволен, че са го познали.
Лоренцети отстъпи крачка назад, ококори се, после разпери ръце и се поклони.
— Е, моята благословия я имате. Хей! Направете път, вие там! — Размаханите му ръце разделиха тълпата. Лозимонците внезапно се оказаха обградени от две вражески редици. После настана странна тишина. Миг по-късно излетя паве, метнато от разгневен младеж, и издрънча в металния нагръдник на един от лозимонците. Войникът залитна. Ури тръгна по улицата между хората. Фиамета и Тур, хванали се за ръце като деца, вървяха малко след него. Откъм монтефолианците се надигна рев, който напомни на Фиамета за рева на нагорещената пещ. Лозимонците се обърнаха и побягнаха, този път без да спират или да поглеждат назад.
Викове заехтяха из улиците. Кепенци се отваряха с трясък по горните етажи и глави в нощни шапки накацаха по прозорците. Викове на любопитство и страх заваляха като дъжд. Фиамета погледна през рамо. Хората ги бяха последвали, отначало по един и по двама, после в поток, после в река. Врати се отваряха широко и прииждаха още хора. Появиха се ножове и ками, дори няколко меча, както и други оръжия, още по-импровизирани — брадви и чукове, тояги, мотики, кирки и дори един ръждясъл сърп. Дебела жена се присъедини към тълпата, въоръжена с огромен тиган. Още факли изникнаха високо над главите на хората. Фиамета нямаше представа какво си въобразяват че следват онези най-отзад — нещо средно между парад и нападение, хора въодушевени, грозни, решителни и объркани.
И нищо общо с безшумното, тайно среднощно промъкване по улиците на Монтефолия, което беше планирала. Ури и без това едва ли можеше да мине незабелязан, както грееше яркочервен в мрака. Ако някога Инквизицията я изправеше на съд за тазнощните й дела, щеше да разполага с хиляди очевидци.
Светкавица разпука небето. Първите няколко тлъсти, студени дъждовни капки пернаха вдигнатото нагоре лице на Фиамета. Възвираха мигновено по тялото на Ури и се провлачваха след него в миниатюрни следи от прозирна пара. Стъпалата му съскаха по навлажняващия се, лъщящ калдъръм. „Много си студен — насочи мисълта си към дъжда Фиамета. — Спри, върни се, рано ти е!“ Препъна се. Тур я стисна и я задържа на крака.
Стигнаха до подножието на хълма и тръгнаха нагоре към замъка. Нямаше надежда, абсолютно никаква надежда, да се промъкнат през портите и да изненадата Феранте. Лозимонски войници вече тичаха по стените и палеха факли. Чуваше се ръждивият писък на спускащата се вертикална решетка. После огромните, тежки дъбови врати се затвориха с трясък, чиято сила не отстъпваше на гръмотевичния екот, цепещ небето над черното езеро.
— Не — извика в паника Фиамета. — Какво ще правим сега? Феранте няма просто да ни чака там, докато, докато…
Ури й се усмихна през рамо.
— Спокойно. — Той спря на десетина крачки от портата на замъка. Стоманена стрела свирна отгоре, заби се в рамото му и остана там. Той се отърси, бръсна я с ръка като досадно насекомо и огледа портата. — Фиамета, затопли ме.
— Piro — викна Фиамета, подреждайки с мъка заклинанието сред хаоса, настанил се в главата й. Но познатата й до болка последователност успя някак да я успокои. — Piro. Piro.
Ури вдигна ръката, в която държеше меча.
— Засега е достатъчно. — Приближи се до дъбовите врати и ги докосна. Дървото почерня и избухна в пламъци. Ури провря ръце през отворилата се пролука и започна да кърти с лакти и ритници дървото, сякаш беше изгнила прахан. Пламтящи отломки захвърчаха на всички страни. Фиамета и Тур наведоха глави, после клекнаха.
Стъпките на Ури прокънтяха в тъмния проход между двете охранителни кули. Няколко крачки по-нататък напредъкът му бе спрян от вертикалната решетка. От дупката горе един загубил ума и дума лозимонски войник изля съд с врящо масло върху главата му.
Ури започна да се смее със звук като от огромен бронзов тромпет. Завъртя се под огнения поток, сякаш бе освежаващ душ, като човек под водопад, който се наслаждава на силните струи по голата си кожа. Обзети от кой знае какво мисловно безумие, лозимонците изляха още два съда с врящо масло, преди на някой от офицерите им да му светне, че с това никак не си помагат. Пламъците весело танцуваха по лъскавото тяло на Ури. Той тръгна наперено към решетката.