Провря ръката си с меча през един от квадратите от ковано желязо, уви я около една от пречките и дръпна силно. Желязото се счупи с пукот. После още едно и още едно, докато не се отвори достатъчно голяма пролука, за да мине през нея в цял ръст и с изпъчени гърди. Фиамета хукна след него през загасващите пламъци. Тур тичаше на крачка след нея. Спря, колкото да разшири отвора в решетката с няколко умело насочени удара с чука за удобство на идващите след тях. А след тях наистина напираха хора, напук на стрелите, които ошашавените хора на Феранте успяваха да изстрелят от стените над тях. Втурваха се наляво и надясно, на групички от по няколко души, разпръсваха се из замъка, за да накажат мъчителите на Монтефолия. Тълпата отзад задръсти портата, после си проби път.
Фиамета клекна на калдъръма, останала без дъх и ококорила очи. Ури излезе във вътрешния двор и го освети като човешка факла. Довян от поредния порив на вятъра дъжд се изпари в лека мъглица над главата и раменете му.
— Уберто Феранте! — ревна той. Камъните откликнаха уплашено с трескав ек. — Уберто Феранте! Излез!
Неколцина лозимонски войници изхвърчаха от вратата на замъка и се втурнаха надолу по мраморното стълбище. Войнственият им ентусиазъм излиня и те замръзнаха, когато видяха какво ги е предизвикало. Спогледаха се ужасено.
Феранте излезе на площадката пред вратите и огледа двора. Носеше лъскава плетена ризница, сребристозлатна в танцуващата огнена светлина, и познатите на Тур черни панталони и ботуши. Нямаше нито шапка, нито шлем и няколко дъждовни капки лъщяха в тъмната му коса като диаманти. За миг остана неподвижен, сетне изтегли меча си с бавно, съзнателно изстъргване, което сякаш продължи вечно и от което Фиамета я заболяха зъбите. После обърна глава и извика през рамо:
— Николо! — Вирна брадичка, хвърли кратък поглед към северната кула при портата и вдигна меч в поздрав към някого, когото Фиамета не можеше да види, сякаш казваше: „Посвещавам тази смърт на теб!“. Сетне, нащрек, с готов за битка меч, бавно тръгна надолу по стълбите.
Стражите му, като хвърляха неспокойни погледи назад, се разтеглиха в защитно ветрило пред него. Формацията им издържа няколко мига, докато Ури не вдигна ръце и не тръгна към тях. Тогава се разбягаха до един. Феранте ги гледаше как го изоставят. Не беше изненадан, само лека иронична усмивка потрепваше на устните му. Но все пак отвори уста и извика:
— Николо! — И още веднъж, по-силно: — Николо! При мен, веднага!
Дали Феранте не усещаше, че противникът го превъзхожда? Поне на Фиамета й се струваше, че е така. Но ето че той продължаваше да стои на последното, посребрено от дъжда стъпало и не отстъпваше.
— Той е зъл — прошепна Тур. — Но…
Фиамета също го беше почувствала.
— Смел. Или черпи сили от напрежението на момента. — Нищо чудно, че хората го следваха. Понякога Фиамета се бе чудила защо казват, че ангелите проливали толкова много сълзи над грешниците. „Те не плачат заради злото. Плачат заради доброто, задушено от него.“
— Значи си ти — започна Феранте и облиза устни. — Некадърният гвардейски капитан на Сандрино се въздига от вълните като Венера. Мислех, че сме те убили.
— Значи си ти — каза Ури, опитвайки се да не пада по-долу в иронията. — Моят некадърен убиец. Искаш ли да опиташ още веднъж? — И вдигна червения си меч като покана. Феранте, помисли си Фиамета, се справяше по-добре с иронията. Идваше му отвътре. Но гневът на Ури гореше видимо, в надигащи се вълни от жар, и каквото не достигаше на думите му като острота, се компенсираше от сила.
Феранте килна глава на една страна, усмихна се криво и слезе от последното стъпало на двора.
— Мисля… че ти си по частта на моя секретар. Но ще направя всичко по силите си да те забавлявам, докато той пристигне. — И викна раздразнено: — Николо!
— Какво ли го задържа толкова? Мислех, че ще тича насам като ужилен — прошепна Тур.
— Мисля, че знам — прошепна в отговор Фиамета със свито сърце. Но все още не можеше да хукне из замъка да търси баща си. Трябваше да остане с Ури и да продължава да го нагрява.
Феранте нападна.
Първата схватка беше кратка. Нападът на Феранте преодоля защитата на Ури, но ударът само издрънча безсилно в бронзовата му плът. Феранте отскочи, изтръпналите му пръсти стиснаха здраво меча и последните следи от ирония по лицето му се стопиха. Нападна отново, опитвайки се да прониже жълтите очи на Ури, после се отдръпна, стиснал зъби и съскащ от болка, защото насочената с убийствена сила към черепа му глава на Медуза го бръсна по бузата, която моментално се покри с ивица белезникави мехури.