Главата падна на земята, търкулна се и спря.
Настана тишина, после плисна дъжд. Фиамета се огледа. Стотина души наблюдаваха сцената, свили се покрай стените около двора. Три неясни бели петна от лицата на три жени се притискаха към тесните прозорци на северната кула. Повечето свидетели бяха монтефолиански граждани, както и неколцина замаяни пленени лозимонци. Далечни викове, писъци и трясък долитаха от разни места в замъка, докато последните оцелели от хората на Феранте биваха изтласквани от тълпата. Кръвта на Вители по калдъръма вдигаше пара в студения въздух. Ури беше отстъпил назад под дъжда и от тялото му също се вдигаше пара. Червеното му сияние потъмняваше и металическият блясък на бронза вече се прокрадваше тук-там. Студ и нещо като самотно предчувствие угасиха триумфа в очите Му. Скоро трябваше да напусне временното си метално тяло. „За да отиде къде?“
И къде беше папа? Тя се сети за новия златен пръстен на ръката на мъртвия Вители и тръгна към него. Трябваше да го вземе. Може би абат Монреале щеше да знае какво да прави с него. Сигурно беше възможно баща й да се освободи от пръстена и пръстенът да се освободи от волята на Вители, защото как можеше един мъртвец да е окован към друг?
Феранте също пълзеше към обезглавеното тяло на Вители, потресено осъзна Фиамета. Не беше мъртъв! Горещото острие, изглежда, бе обгорило кръвоносните съдове, така че въпреки натрошените си ребра Феранте не губеше кръв толкова бързо, колкото бе кървил Ури при същата рана. Лицето му бе пръстена маска на решимост и болка.
Тя хукна към пръстена. Тур я последва с чука, макар на Фиамета да не й се вярваше, че Феранте все още представлява физическа заплаха за когото и да било. И все пак имаше някакво извратено величие в непрекършената му воля, която влачеше безполезното му тяло по мокрия калдъръм.
Но когато посегна към дясната ръка на Вители, някакъв студен мощен порив я блъсна назад. Феранте също се сгърчи, вдигнал ръка да се защити от невидимия удар. Изглежда, усилието бе скъсало нещо в тялото му, защото той изохка, после тъмните му очи застинаха, за да не се затворят никога повече. Фиамета клекна и зяпна. Не вярваше на очите си.
Някаква форма се сбираше над трупа на Вители, сякаш нощта се превръщаше в нещо осезаемо. Тъмен мъжки силует, чернота, по-дълбока от всяка сянка в осветения от факли двор. Вътре в черния човек сякаш се провиждаха други малки, наполовина погълнати духове, дузини, деформирани и агонизиращи.
— О, не! — задавено възкликна Тур. — Създадохме още един дух! Никога ли няма да се свърши?
— Не — прошепна Фиамета. — По-лошо е. Много по-лошо. Създали сме демон. — Къде беше папа? Вътре в тъмния човек? Един от онези поддухове беше съвсем пресен и го мъчеше огромна болка.
Лицето на тъмния човек се разбуди, изостряйки се в ясно различими и познати черти. Черните очи на Вители се отвориха и засветиха със свое собствено червено сияние. Изглеждаше не по-малко изненадан от Фиамета. Обърна ръце с дланите нагоре и ги заоглежда смаяно. Ярка светлина обгърна един от черните пръсти. Вители отметна глава и се изсмя, осъзнал новото си битие и сила.
— Получи се! Жив съм! И вече съм безсмъртен! — После буквално подрипна от радост и заметна поли в ироничен поклон към Ури, който стоеше замръзващ и зашеметен. — Приеми дълбоката ми благодарност!
Ето че го беше направила, нещастно си помисли Фиамета. Абат Монреале, в една от многобройните си проповеди на тази тема, беше описал греха като допускането на наистина сериозна грешка, която води след себе си непоправими последствия. Сега тя се взираше в собствената си огромна грешка и мислеше: „Осмият смъртен грях наистина е глупостта“. И невежеството. Нямаше никаква представа как да се пребори с един демон, абсолютно никаква. Но беше дълбоко убедена, че ако Вители избяга, последствията ще бъдат ужасяващи.
— Какво си направил с татко ми? — с треперещ глас извика тя на демона Вители.
Съществото впи червените си очи в нея.
— Сега волята му ми принадлежи — прошепна Вители с глас, студен като лед. — Ти закъсня. — После се усмихна гробовно. — Той също закъсня. — Лицето му се вдигна към портата.
Конски копита изтрополиха върху мокрия калдъръм. Сърцето на Фиамета подскочи и й се прииска да закрещи от триумф и облекчение. Беше абат Монреале — идваше да ги спаси, яхнал бял кон.
— Фиамета! Тур! — извика той.
Радостният вик се стопи в гърлото й, докато попиваше е очи съмнителните подробности. Първо на първо — конят. Тя познаваше този кон. Дори и кавалерийското седло, което Монреале бе взел отнякъде, не успяваше да прикрие хлътналия му гръб. Дъхът свистеше и свиреше в дробовете му, ноздрите се издуваха червени върху посивялата муцуна, изражението му беше жално, а краката му трепереха. Абат Монреале със сигурност беше чудотворец, обичан от Бога, щом беше успял, незнайно как, да накара добичето да тича по нанагорнище.