— Но въпреки това дойдохте — каза Тур.
— Отче, щяхме да загинем, ако не бяхте вие. Всъщност — Фиамета свъси съсредоточено вежди — сам по себе си никой от нас не можеше да се мери с Вители. Папа можеше да го удържи, но не й да го прогони от този свят. Вие можехте да го прогоните, на което не бяхме способни нито аз, нито папа… но само ако някой ви го удържа. А всички ние въобще не бихме могли да влезем тук, ако не беше Ури, който нямаше да съществува, ако не беше Тур. Всички ние може и да сме били по-слаби от него поотделно, но заедно бяхме първокласна дружина.
— Хм. — Монреале се усмихна и притвори очи. — Възможно ли е това да е бил урокът, който Бог се е опитвал да ми даде през цялото това време? От устата на младенците…
— Аз не съм дете — възрази Фиамета.
— Мила моя, от висотата на моето половин столетие всички вие ми изглеждате деца. — Монреале разкърши измъчено гръб и отново се загледа в бронзовата статуя. — Не. Не си дете. И те грозят опасностите на пораснала жена.
— Отче — каза Тур. — Има нещо, което трябва да видите, докато е още непокътнато. Оставих един от вашите монаси да пази вратата.
Монреале кимна.
— Води, момче. Защото ме чакат още много неща.
Тур го въведе в замъка през входа за слугите и оттам по вече познатите коридори към тъмницата. Поне се скриха от дъжда. Един монах държеше лампа и осветяваше пътя на абата. Тур не разбираше как е възможно изрязаните в скалата коридори да са по-тъмни нощем, отколкото денем, но точно така му се струваше. Силата, дадена му на заем от неумолимия ужас, вече се оттичаше от крайниците му и той току се блъскаше в стените. Започна да накуцва. Всяко мускулче в тялото му сякаш се бе покрило с ръжда, щракаше при всяко движение и болеше, щом той застанеше на едно място.
Железните решетъчни врати на килиите сега зееха отворени и затворът се беше изпразнил наполовина. Здравите вече се бяха включили в схватките горе. За ранените се грижеха монтефолиански граждани, вероятно техни роднини.
Продължиха по стълбата към долното ниво. Монах с бледо лице стоеше с чука на Тур в ръка пред разбитата врата на некромантската стая. Монреале влезе пръв. Тур взе единствената горяща свещ и запали с нея останалите, разкривени и полуизгорели.
Дървените магарета бяха прекатурени, сандъците със сол лежаха на земята с разсипано по пода съдържание — Тур и придружилият го монах ги бяха прекатурили, докато бързаха да изнесат тялото на майстор Бенефорте. На пода се виеше сложна двойна диаграма. Едната й половина беше празна — Тур беше вдигнал тялото на майстор Бенефорте, след като уплашеният монах бе отказал да го докосне — а втората ограждаше друг труп. Гол млад мъж, осакатен и с прерязано гърло.
— Това значи е била силата, с която окончателно са натикали папа в оковния пръстен — прошепна Фиамета ужасено. — Пресният дух. Аз го видях, вътре във Вители. О, отче! — Тя се обърна, затвори очи и преглътна.
„Това можех да бъда аз“ — помисли си Тур.
— Кой е този нещастен човечец, отче?
Монреале облиза устни, приближи се бавно и коленичи до мъртвия. Но каквато и магия да бе родена от това сатанинско дело, тя очевидно беше вече изчерпана.
— Да. Познавам момчето. Един от моите братя… казваше се Лука. Именно него изпратих да шпионира два дни преди теб, Тур, и повече нито го чух, нито го видях. Вители сигурно го е избрал сред другите затворници след като ти си избягал. Той има семейство в града — родители, братя, сестри… Убийство, убийство и черна магия. — Той сведе горестно глава и поде ритуалите на благословението.
Когато свърши, Тур попита тревожно:
— Трябва ли да зазидаме тази стая?
Монреале бавно тръгна из стаята, като оглеждаше всичко с хладното усърдие на човек, който съзнава, че скоро ще му се наложи да опише всичко в официален доклад.