— Хм? Не… — Той събра бележките и листата, пръснати по работната маса. — Виж, тези не бива да остават тук. Не, Тур, тъкмо обратното. Тази стая трябва да остане отворена и колкото се може повече стражи и граждани трябва да бъдат доведени да я видят. Нека доказателствата за грешните дела на Вители и Феранте станат видни за възможно най-голям брой свидетели. — Той замълча. — Толкова свидетели, колкото видяха как една бронзова статуя става, тръгва към замъка и убива двама души. Поне толкова свидетели. — Обърна се към Тур и Фиамета. — Вие двамата знаете какво сте направили, но за това ще си поговорим по-късно. Първите доклади до архиепископството, курията и ръководството на моя орден ще напиша лично. Междувременно… можете да сте сигурни, че сред хората ще плъзнат най-невероятни слухове за тазнощните събития. Надявам се колкото се може повече от тези слухове да бъдат прикачени на Вители, а не на вас. Разбирате ли?
Фиамета кимна не съвсем уверено, а Тур поклати глава в искрено недоумение. Монреале му даде знак да се наведе и сниши глас:
— Виж, момче. Изключително важно е да не допуснем Инквизицията да разпита Фиамета. Острият й език ще я качи на кладата още преди да е свършил първият ден, да не говорим за другите улики. Разбираш ли?
— О… — Тур разбираше, да.
— Ако я обичащ, помогни й да не си вири много носа и да си държи устата затворена. Църковната политика е моя грижа. Ако се наложи… е, има един-двама, които ми дължат услуга. Но Фиамета трябва да внимава да не обиди с нещо съседите си и поведението й да не изглежда… необичайно. В противен случай може и да не съм в състояние да овладея всички последствия.
— Ами… ако се омъжи и си отвори работилница в къщата на баща си, това ще бъде ли твърде… необичайно?
— Не. Това би свършило чудесна работа. Но ако отвори работилница, без да се омъжи… това би било опасно.
Лицето на Тур светна.
— Готов съм да й помогна с всичко, което тя ми позволи, отче.
— По-добре бъди готов да й помогнеш и с повече от това, момче, ако се наложи — сухо промърмори Монреале.
— От цялото си сърце, отче.
Монреале кимна и се обърна. Тур се спря за един последен поглед към младия мъж, проснат в собствената си кръв.
— Той е бил… моята изкупителна жертва. Лука. — Трябваше да запомни това име, така, както се надяваше другите да запомнят името на Ури.
Монреале сви устни.
— Да, в известен смисъл… макар че ако ти беше умрял вчера, това нямаше да го спаси тази нощ. Все пак, като покаяние ти налагам да палиш свещ за него всяка неделя в монтефолианската катедрала и да се молиш за душата му.
— Да, отче — каза Тур и се почувства успокоен.
Монреале кимна и ги поведе навън.
Докато минаваха през вече почти безлюдния коридор на затвора едно ниво по-нагоре, Тур дочу немощен стон.
— Чакайте… — Той свърна към последната килия. И наистина, нечие свито на топка тяло лежеше върху сламеника. — Защо тази врата не е била отключена? Къде е ключът? — извика Тур.
Един възрастен гражданин се появи откъм стаичката на стражите, подрънквайки с връзката ключове.
— Казаха ни, че бил луд.
— Аз ще се погрижа за това — каза Монреале, взе ключовете и ги подаде на Тур, който отключи вратата.
Господин Пиа лежеше в килията, завит с тънко одеяло. Лицето му беше сивкаво, а замаяните му очи, изглежда, не познаха Тур. Раната на ръката му не беше превързана и беше покрита с кора от съсирена кръв. Ако се съдеше по синините му, го бяха пребили жестоко. За да задоволи любопитството си, Тур подаде глава през прозорчето. Една от крайните пръчки още стоеше на мястото си и за нея бе вързан единият крачол на копринен клин, за чийто край беше стегнат вторият крачол — импровизирано въже, което сега висеше отпуснато и мокро покрай скалната стена. Колко просто беше било всичко. Тур се почувства едновременно облекчен и донякъде разочарован. В крайна сметка Пиа не беше прелетял като огромен прилеп до некромантската стая на Вители. Тур реши, че би предпочел противното.
Монреале прати за помощ и скоро нещастният кастелан бе положен върху широка дъска и изнесен от тъмницата е общите усилия на един набит монах и един от градските енориаши. Когато излязоха на двора, завариха шумна тълпа, струпана около освободената от кулата дукеса Летиция. Тя бе привикала оцелелите офицери на Сандрино и сега ги разпращаше със задачи да си върнат контрола над замъка, първо от оцелелите все още лозимонци, а после и от монтефолианските граждани. Самите монтефолианци, макар да се свеняха да крадат директно от покойния си дук, нямаха нищо против да освободят заловените и убити лозимонци от плячката им. Монреале за нула време се оказа завлечен във водовъртежа около дукесата.