Госпожа Пиа изтича ужасена към съпруга си. Кастеланът, изглежда, я позна, въпреки немощта и съмнителното си психическо състояние — усмихна й се и стисна ръката й, когато тя коленичи до него. Госпожа Пиа моментално привика няколко мъже да го занесат в покоите им в кулата, която отново се бе превърнала в дом, вместо в затвор, и безцеремонно поведе със себе си монаха лечител, който беше дошъл с Монреале.
Незнайно как центърът на целия този среднощен хаос се беше изместил — от тях към Монреале и дукесата. Тур нямаше нищо против. Дъждът беше отслабнал в мъглив ръмеж. Тур обви ръка около треперещите рамене на Фиамета.
— Мисля, че вече можем да пренесем тялото на баща ти у вас.
— Стига къщата още да я има. Ами… ами с Ури какво ще правим?
— Имаш предвид статуята? Ще я оставим тук. Сега тя е просто статуя. Никой няма да я открадне, освен ако няма два впряга волове.
Тя кимна. Очите й бяха широко разтворени в трептящия полумрак. Двамата отидоха до увития в саван труп.
— Тур, май няма да мога да го нося — притеснено каза Фиамета.
— И аз май няма да мога — призна си Тур. — Какво ще кажеш да запрегнем коня?
Белият кон душеше скръбно калдъръма, където не растеше и стръкче трева. Не се беше отдалечил много и по някаква причина никой не се бе опитал да го отмъкне. Тур се приближи до него и го почеса зад ушите. Конят отърка глава в него, като одраска кожата му с кабарите по оглавника си и му остави за спомен десетина мокри бели косъма.
Тур подаде юздите на Фиамета, намери въже и пригоди нещо като шейна. Конят пое с нормалния си муден ход и Тур прецени, че ще е безопасно да качи Фиамета на гърба му. После поеха надолу по склона.
С наближаването на зората улиците на Монтефолия утихваха. Тур и Фиамета подминаха само две групички възбудени мъже с факли, които обаче се дръпнаха възможно най-далеч — доколкото позволяваха тесните улички. Тур беше прекалено уморен, така че просто не им обърна внимание. Стигнаха без произшествия до разбитата дъбова врата на Фиаметината къща.
Тур помогна на Фиамета да се смъкне от гърба на коня и тя влезе залитайки в къщата. Тур се зае с възлите по въжето и безчувствените му пръсти едва успяха да ги развържат. Докато приключи с това, Тик излезе с лампа в ръка и отведе коня в задната градина.
Вързаха го далеч от зеления лук и марулите, които растяха в зеленчуковата леха край кухнята. Тик донесе кофа с вода и конят я изпи жадно и благодари с мощно пръхтене.
— Сутринта ще трябва да му намерим фураж — каза Тик. — Тревата тук няма да му стигне за дълго.
— При апетит като неговия — едва ли. Утре ще ти помогна да потърсиш и мулетата си.
Тик кимна доволно, после помогна на Тур да внесе майстор Бенефорте в къщата и да го положи до Ури в предната стая.
— Трябва да ги погребем — каза Тур. — Както подобава.
— Доколкото разбрах, утре в Монтефолия ще има много погребения — рече Тик.
— На тези двамата ще отстъпят ред — каза Тур. — Ще ги накарам да им отстъпят ред.
— Руберта ни е постлала в преддверието. Каза, че така сме щели да пазим вратата, докато не я оправят.
Тур се усмихна криво.
— Не вярвам някой да хвърли око точно на тази къща. — „Постлала“. Каква прекрасна дума. Направо му идеше да заплаче от умиление пред красотата на този милосърден жест — някой да му постеле легло.
Тик побърза да си легне, но Тур закуцука за последно към вътрешния двор. Някаква светлинка се виждаше там, свещ или лампа — и двете, както се оказа. Фиамета беше забучила една недогоряла свещ в изкопаната пръст до ямата за отливане и вдигнала високо запалена лапма, оглеждаше щетите.
Мястото приличаше на бунище. Изоставена пещ, празна яма за отливане, натрошени мебели, разхвърляни инструменти. Част от галерията липсваше, стената над нея беше почерняла от пушека, а в ъглите се полюляваха опасно обгорени подпорни греди.
— Изгасили са огъня — бодро отбеляза Тур.
— Да — каза Фиамета. — Руберта, Тик и съседите. Не знаех… че имам такива приятели. — Тя се отпусна тежко върху посипаните с пепел плочи. — О, Тур! Виж на какво е заприличала бедната ми къща!
— Стига. Стига. — Той седна до нея и я потупа по треперещите рамене. — Може пък на сутринта да не изглежда толкова зле. Ще ти помогна да я ремонтираш. Галерията е лесна. Често помагах, когато залагаха подпорни греди в новите забои. Ще ти направя галерия, която никога няма да се срине.
Отговорът й беше нещо средно между смях и хлип — Тур не можа да прецени какво точно.
— Има ли нещо, което не можеш да правиш?
— Не знам. — Тур обмисли въпроса й. — Не съм опитвал всичко.