Веждите й се вдигнаха насмешливо.
— Всичко ли искаш да опиташ?
Той си пое дълбоко дъх — за кураж.
— Ще ми се да се опитам да ти бъда съпруг.
Тя примигна и потърка очи с черната си от сажди ръка.
— Не ставам за съпруга. Много ми е остър езикът. Всички така казват. Ще се чувстваш под чехъл.
Тур смръщи вежди.
— Това „да“ ли беше, или „не“? Хайде стига вече. Къде другаде ще намериш храбрец, който да се ожени за момиче, дето може да го подпали само с една дума?
— Никога не бих го направила! — Тя го погледна в очите. — Сериозно. Но много говоря — така казваше папа — и не съм особено търпелива.
— Аз пък съм много търпелив — отвърна Тур. — Достатъчно търпелив съм и за двама ни.
— Не беше много търпелив, когато изливахме бронза — засмя се тя.
— Защото… защото не трябваше да става така. Исках да стане както трябва. — Искаше езикът му да не се плете. Изобщо не трябваше да започва този разговор — сега, когато беше толкова уморен, че очите му се затваряха. Вдигна поглед и се стресна при вида на оранжевия отблясък, обточващ потъналия в сенки черен квадрат на покрива. Да не би да се беше подпалил градът? — Небето защо има такъв странен цвят?
Фиамета също вдигна очи, после каза:
— Зазорява се.
И така си беше. Небето се обагряше в кайсиено сияние.
— А, да.
Фиамета се изкиска и подсмръкна. Трябваше отдавна да си е легнала. Тур я сложи в скута си и я гушна, за да я стопли. Тя не възрази. Даже обви с ръце врата му. И загледаха как небето просветлява.
— Всичко е съсипано — отбеляза сънено Фиамета.
— Кое? — стресна се от дрямката си Тур.
— Всичко. Цялата къща.
Той погледна над разчорлената й коса към опустошения двор.
— Да. Много лошо.
Фиамета сбърчи носле.
— Кое?
— Какво „кое“? — попита Тур след дълга пауза. Вече изобщо нямаше представа за какво говорят.
— Как какво? И аз искам да се оженим.
— О. Хубаво. — Той примигна и я гушна по-здраво.
— Защото разбираш съвършенството. И от какво се нуждае то.
— От какво?
— От това, че те обичам.
Той се усмихна. Лицето му беше изтръпнало от умора.
— Знам. Нали и аз затова те обичам.
ЕПИЛОГ
Светлината на средлятното утро, проникваща през прозорците на централния кораб на монтефолианската катедрала, се сбираше в лъч, падащ точно върху олтара. Лъчът се отрази в камъка на лъвския пръстен, когато Фиамета го сложи на пръста на Тур. Скъпоценният камък грейна като звезда. Златната лъвска маска сякаш промърка като коте под ръката на Фиамета, като най-доволното и преяло със сметана коте на света. Тур, изглежда, също го усети, помисли си Фиамета, защото и той се ухили като голям, преял със сметана котарак. Стисна я в прегръдка, от която ребрата й изпукаха, и не я пусна, докато епископ Монреале не се изкашля многозначително. Двамата схванаха намека и се обърнаха послушно, ръка за ръка, за да получат благословията му. Фиамета не можеше да реши дали Монреале изглежда по̀ на място в простичкото си сиво монашеско расо, или както сега, нагизден с великолепието на надиплената коприна, яркочервеното наметало и високата епископска тиара. Навярно и с двете се чувстваше еднакво добре. Не дрехите правеха Монреале — дрехите се нагаждаха към него.
Колкото до дрехите на Тур, помисли си Фиамета, те не толкова го правеха, колкото го изтъкваха. Тя току си открадваше по някой доволен поглед изпод сведените си клепачи, дори докато скланяше глава по време на церемонията. Тур не й беше позволил да види сватбените му одежди до тази сутрин и бе привлякъл и Руберта и шивача в тази си конспирация. От съображения за икономичност, Фиамета и Тур си бяха разделили коприната, която бяха купили за сватбата, така че зелената му туника беше в тон с нейната рокля. Умелият шивач беше използвал плата до шушка и беше направил достойни за случая широки плисета. Стройната снага на Тур правеше скромния декоративен ширит по ръкавите и подгъва да изглежда по-скоро сдържан, отколкото оскъден. Мнозина кльощави богаташи можеха да му завидят за великолепните прасци, които изпъваха съвършено белия копринен клин. Тур беше с нови лъснати обуща, а това, че освен тях имаше само чифт стари ботуши, бе незначителна подробност. Върху лъскавата му руса коса се кипреше голяма шапка от тъмнозелен плат с позлатена медна кокарда, която Фиамета беше направила лично. „Изяжте се от завист, монтефолианки! Той е мой.“
И сама беше отляла сватбения си пръстен — този път без заклинания в него — и го бе украсила с маска на лъвица. Миниатюрните златни зъбчета стискаха лъскаво зелено камъче, взето на заем от окото на змията върху сребърния й колан — проверката беше установила, че камъчетата са истински изумруди. На целомъдрената змия щеше да й се наложи да намига за известно време, докато Фиамета събереше достатъчно пари, за да купи нов камък. Тя завъртя леко ръка, колкото да улови светлината в зелени искрици, и се усмихна самодоволно, забила поглед в пода.