Обърнаха се с гръб към олтара, за да приемат целувките, прегръдките и сърдечните благопожелания на гостите. Нотаруисът Лоренцети им стисна ръцете, Тик я млясна по бузата, Руберта запрегръща всички поред, като току си бършеше очите. Майката на Тур хвана ръцете на Фиамета и й се усмихна с топлота, макар в насълзените й очи все още да се прокрадваше озадачено съмнение. Времето щеше да успокои тези съмнения, беше я уверил абат Монреале. Фиамета отвърна на усмивката й с искрената надежда абатът да се окаже прав.
Тик лично беше придружил госпожа Окс от Брюинвалд при първото си пътуване като керванджия. Най-накрая бе успял да си върне мулетата, с изключение на две, които така и не се намериха. Настоятелните му молби и личният му чар бяха успели да измъкнат възрастната жена от къщурката й и да я доведат тук — пътуване, което щеше да я заведе на гроба на единия й син и на сватбата на другия. Тур и Фиамета я бяха очаквали с тревожно нетърпение, защото бяха решили сватбата да се състои в деня след пристигането й в Монтефолия. Тя изглеждаше кротка женица и очевидно много обичаше Тур — може би това сходство в интересите щеше да се окаже достатъчно, за да градят върху него отношенията си на снаха и свекърва. А и явно бе впечатлена от новите му дрехи.
Преди да излязат от катедралата се отбиха в един от страничните параклиси. Именно на този параклис преди около година майстор Бенефорте бе дарил едно безценно произведение, излязло изпод собствената му ръка — прекрасно мраморно разпятие, бял Христос върху черен мраморен кръст, което сега стоеше закачено на стената. В замяна комитетът, който се грижеше за параклиса, бе одобрил скромната му молба, а именно място за каменен саркофаг в краката на разпятието. Фиамета не смяташе, че молбата му е била родена от някакво тъмно предчувствие за собствената му кончина, защото баща й не си бе направил труда да поръча саркофага. Каменоделците, които беше наела, бяха приключили работата си само преди седмица, но все пак навреме, за да може тя сега да коленичи и да положи сватбения си букет върху капака на саркофага.
— Почивай в мир, папа — прошепна тя.
За жалост — това непрекъснато я ядеше отвътре — Фиамета така и не намери смъртната маска на майка си. Не я откриха никъде в къщата, макар да претърсиха всяко ъгълче. Не дадоха резултат и множеството въпроси, с които засипа съседите си, успели да върнат част от заграбеното си имущество. Дори и особеният талант на Тур не й помогна, макар той да бе обикалял с часове из Монтефолия. По всичко личеше, че бронзовата маска е била изнесена извън града.
„Аз съм магьосница. Ако се постарая наистина, все някога ще те открия, мамо“ — каза Фиамета наум. „Някой ден. Някой ден.“
Изправи се. Абат Монреале стоеше, загледан в Христос.
— Много е хубаво — каза той. — Пропорциите са необичайни, но въпреки това пленяват окото и ума.
— Папа не използва модел. Каза, че се водел от едно свое видение, което му се явило, докато бил в затвора в Рим по едно… ъъ… както той каза, фалшиво обвинение.
— Да, и на мен ми е разказвал тази история. Ако не друго, то поне видението му е било истинно. — Монреале млъкна, после замислено каза: — Е, сега почива под по-добри очи от моите. За него е добре, че има такъв пазител. Като говорим за пазители — обърна се към нея той, — имам за теб един сватбен подарък. — Той измъкна от робата си навит на руло пергамент и й го подаде.
Тя го разви внимателно, прочете го и подскочи от радост.
— Господи! Разрешителното ми от гилдията! Сега вече ще мога да правя и да продавам заклинания, а не само метални дрънкулки!
— Само такива, които са проверени и одобрени за твоето ниво — побърза да уточни той. — Ти си официално вписана като мой чирак, така че и аз съм частично отговорен за последствията от действията ти. Няма да мога да те наблюдавам ежедневно, както би правил един обикновен учител, но можеш да си сигурна, че често ще навестявам работилницата ти. — Монреале успя да се смръщи строго. — Повече няма да търпя бенефортските ви номерца, които обичаше да ми разиграва баща ти!
— Да, отче! — каза покорно Фиамета и се хвърли на врата на Тур. — Сега вече наистина съм щастлива!
— Говоря съвсем сериозно, Фиамета — тихо каза Монреале. — Имах много проблеми с комисията от Инквизицията, натоварена да разследва делата на покойния прокълнат Вители, за да те опазя от цялата тази бъркотия. Според официалния ми доклад духът на Ури сам е влязъл в отливката, като случаен резултат от машинациите на Вители. Не ти препоръчвам да привличаш вниманието им върху себе си.