— Той наистина влезе сам — възрази Фиамета. — Не съм го принуждавала, само му помогнах да се влее.
— Постарах се да не натоварвам умовете им с тази трудно доловима разлика. Смятай, че съм поставил въпроса под възбрана по силата на правомощията си като твой учител. Не обсъждай това с никого без мое разрешение. Разбрахме ли се?
Фиамета се усмихна.
— Да… учителю.
Монреале само кимна. След това набързо благослови събралите се и се извини със задълженията си към епархията и канцлерството, които му се бяха струпали на главата, след като се бе оказал главен съветник на дукеса Летиция в новата за нея роля на регент на невръстния дук Асканио.
Сватбарите излязоха пред катедралата. Руберта и Лоренцети тръгнаха пеша към къщата, за да нагледат подредбата на масите и отварянето на буретата с вино — Руберта първото, Лоренцети второто — преди всички съседи, помогнали за потушаването на пожара, да се изсипят за празненството.
— Нямам вяра на това момиче, дето го нае Фиамета. Кой знае какви ще ги свърши с тортата — изсумтя Руберта. Гномовете не бяха поканени. Всъщност Фиамета не бе зървала нито един след онази дива нощ на заклинания и нажежен метал. Но паницата с козе мляко, която оставяше всяка вечер на пода на мазето, неизменно беше празна на следващата сутрин.
Тур помогна на майка си да възседне едно бяло муле, което бяха взели на заем от Тик, и вдигна невястата си на гърба на белия им кон. Фиамета бе прекарала предния следобед да сапунисва и търка двете животни, докато не остана и петънце по кожата им. За през нощта им бе вързала по един стар чаршаф под опашките, така че да не оплескат усилията й. Копитата и на двете животни бяха почернени с вакса, а гривите и опашките им пъстрееха сплетени с разноцветни панделки. Хлътналият гръб на белия кон беше подпълнен с толкова цветя и чулове, че изглеждаше почти нормален, и Фиамета с удоволствие подреди зеления брокат на горната си рокля и сметаненобялата коприна на долната си фуста, така че да се спускат на богати дипли по хълбока му. Сякаш в отговор на цялото това внимание, старият кон изправи врат и запристъпва кръшно. Тур вървеше между двете животни. Малката процесия тръгна през уличките и се заизкачва по хълма към монтефолианския замък.
Бойниците грееха, облени от слънцето, съвсем различни от среднощно-зловещата купчина камъни, която Тур помнеше от онази ужасна, пометена от дъжд черна нощ преди месец и половина. Само преди месец и половина? Сякаш беше минала цяла вечност. Когато вестта за смъртта на Феранте и на Вители беше стигнала до лозимонската войска, командирите й бяха дали заповед за отбой й армията се беше оттеглила. Един братовчед на Феранте, когото курията бе определила за наследник, понастоящем се бореше за политически контрол над владението си и не беше склонен да си търси допълнителни неприятности с новите си съседи.
Минаха през портата и влязоха в шумния, кипящ от дейност вътрешен двор на замъка. Ковачи бяха запретнали ръкави и поправяха голямата решетка на портата. Кастеланът Пиа, облечен в ленен клин и риза от египетски памук, наблюдаваше работата им, подпрян на бастун. Под нежните грижи на съпругата си той се бе възстановил удивително бързо, макар че изглеждаше значително по-стар с новите бели кичури в косата си, а и не беше вече толкова румен. Като се изключеше нехарактерната за него колебливост, психическото му равновесие се бе подобрило значително след влудяващото напрежение на онези дни, изпълнени с лудост, магия и убийства. Той махна дружески на Фиамета. Тя му махна на свой ред, като същевременно си придаде вид на изключително заета, за да не би кастеланът да дойде при тях и отново да приклещи Тур за поредното обсъждане на планираните му експерименти с прилепови криле.
Бронзовият Персей/Ури вече беше качен на каменния си постамент в подножието на мраморното стълбище. Капитанът на дук Сандрино щеше да охранява дома му за вечни времена. Фиамета още не можеше да се примири, че дукесата бе предпочела да възложи довършителните работи на Ди Римини, вместо на нея. Надяваше се баща й наистина да е някъде много далеч от този скръбен свят, защото дори и духът му би позеленял от гняв при мисълта, че най-великото му дело е попаднало в ръцете на най-големия му съперник, макар че едва ли би бил по-малко ужасен, ако беше попаднало в ръцете на дъщеря му. Е… Ди Римини, изглежда, си беше свършил работата. Поне статуята още не се беше катурнала.