— Добро утро, месер Куистели. — И мъничко по-срамежливо: — Добро утро, капитан Окс.
— Здравей, Фиамета. — Месер Куистели й кимна. — Дойдох да приказвам с майстора.
Месер Куистели беше облечен с дълга тъмна роба като на учен. Гвардеецът Ури Окс носеше ливреята на дука — къса черна туника с ръкави на червени и златни ивици и черен клин. Не носеше нито метален нагръдник, нито пика или шлем в това мирно утро, само меча на хълбока си и черна кадифена барета с кокардата на дука на Монтефолия, накривена на една страна. Кокардата с цвете и пчела беше дело на майстор Бенефорте — позлатена мед, която приличаше на масивно злато и бе предназначена да прикрива тайната за относителната бедност на капитана. Швейцарецът пращал половината си плата на майка си у дома, беше прошепнал майстор Бенефорте и бе поклатил глава — дали от възхищение към тази синовна преданост, или от смущение пред финансовото му лекомислие, Фиамета не можа да прецени. Краката на капитан Окс обаче изпълваха клина му и той не висеше на грозни торби като панталоните на кльощавите млади чираци и съсухрените старчоци.
— Дукът ли ви праща? — попита обнадеждено Фиамета. Кожената кесия, която висеше на колана на месер Куистели до очилата му, изглеждаше обещаващо издута. Но пък дукът го биваше да обещава, казваше папа. Фиамета покани двамата мъже да влязат и ги въведе в предната работилница, където ги посрещна майстор Бенефорте — потриваше ръце.
— Добро утро, господа! Надявам се, че носите добри новини за бронза, който дук Сандрино обеща да осигури за моята велика творба. Шестнайсет блокчета мед, имайте предвид, не по-малко. Уредено ли е вече?
Месер Куистели посрещна досадната му настойчивост с вдигане на рамене.
— Не още. Макар да съм сигурен, че когато вие сте готов, майсторе, ще е готов и металът. — И съвсем леко, но все пак иронично вдигна вежда. Майстор Бенефорте се намръщи — имаше нюх като на ловно куче и за най-малкото незачитане или обида. Фиамета затаи дъх. Но месер Куистели докосна кесията на кръста си и продължи: — Все пак ви нося сумата, която господарят обеща за дървения материал, восъка и работниците ви.
— Дори и аз не съм чак такъв магьосник, че да правя бронз от дърво и восък — изръмжа майстор Бенефорте. Но въпреки това посегна към кесията.
Месер Куистели се извъртя настрани.
— Уменията ви не подлежат на съмнение, майсторе. За съжаление, същото не може да се каже за бързината, с която работите. Може би приемате твърде много поръчки и това води до забавяне на всичките?
— Трябва да използвам пълноценно времето си, ако искам домочадието ми да има какво да яде — високомерно рече майстор Бенефорте. — Ако милорд дукът желае съпругата му да не поръчва повече бижута, би трябвало да го обсъди с нея, а не с мен.
— Колкото до солницата… — твърдо поде месер Куистели.
— Работя по нея с неотстъпна грижа. Както вече съм имал случай до отбележа.
— Да, но готова ли е?
— Остава само да й сложа емайл.
— Както, навярно, и да й заложите действените заклинания? — предположи месер Куистели. — Заложихте ли ги вече?
— Не, не съм ги заложил — каза майстор Бенефорте. По тона му личеше, че достойнството му е засегнато. — Онова, което вашият господар иска от мен, не е някакво долнопробно уподобяващо заклинание. Това заклинание е вътрешно, вградено, влагано с всеки натиск на длетото ми.
— Дук Сандрино очаква от мен да следя как напредва работата — каза месер Куистели малко неуверено. — Новината още не е обявена официално, но трябва да ви кажа, че годежът на дъщеря му е в процес на договаряне. Той иска да е сигурен, че солницата ще бъде готова навреме.
— Аха! — Лицето на майстор Бенефорте просветна. — Достоен дебют за моето изкуство. За кога е планиран годежът?
— За края на този месец.
— Толкова скоро! И кой е щастливият младоженец?
— Уберто Феранте, лорд на Лозимо.
Последва красноречива пауза.
— Разбирам защо милорд дукът се е разбързал — рече накрая майстор Бенефорте.
Месер Куистели разпери ръце, предотвратявайки всеки по-нататъшен коментар.
— Фиамета. — Майстор Бенефорте свали връзката ключове от колана си. — Тичай да донесеш златната солница от раклата в стаята ми. И не забравяй да заключиш както раклата, така и вратата.
Фиамета взе ключовете, излезе с бавната стъпка на истинска дама — никакво детинско подскачане пред очите на швейцарския капитан, — продължи в същия дух до стълбите във вътрешния двор, после затича нагоре през две стъпала.
В голямата, обкована с желязо ракла до долната табла на бащиното й легло имаше десетина подвързани с кожа книги, няколко стегнати с панделки свитъка със записки и документи — тя разтревожено се опита да си спомни дали последния път ги беше оставила в точния порядък, в който ги беше заварила — и една кутия от полирано орехово дърво. От раклата се излъчваше силна миризма на хартия, кожа, мастило и магия. Фиамета извади тежката кутия, после заключи раклата и вратата на стаята с тежките, украсени с филигран ключове. Усети как предпазващите заклинания си падат на мястото заедно с резетата — като слаб трус, плъзнал по нервите на ръката й. Явно бяха изключително мощни, щом бе успяла да ги усети, особено при непрестанния стремеж на баща й към максимална изтънченост в магическото изкуство. Тръгна обратно към работилницата на долния етаж. Леките й кожени пантофки не вдигаха почти никакъв шум. Гласът на капитана привлече вниманието й — тя застина и се заслуша с ухо на вратата.