На минаване през голямата зала Фиамета се стресна от гневните викове на дук Сандрино, които долитаха откъм кабинета. Беше се подпрял с юмруци на писалището. Феранте стоеше срещу него, скръстил ръце на гърдите си, със стиснати зъби и потъмняло като изпечена тухла лице. Гласът му изкънтя в къси и отсечени изречения, твърде нисък, за да се чуят думите. Двамата прашни странници го гледаха. Лицето на благородника светеше от злостно задоволство. Свещеникът беше бял като платно. Капитан Окс се беше облегнал на касата на вратата, на пръв поглед отпуснат, но с ръка върху дръжката на меча си. Госпожа Пиа уплашено стисна рамото на Фиамета.
Гласът на дук Сандрино се извисяваше и спадаше:
— …лъжи и убийство… черно некромантство! Сигурно доказателство… мое дете никога… оскърбление за моя дом! Изчезвай моментално или се готви за война, копеле наемническо! — Заеквайки от ярост, дук Сандрино размаха пръст пред лицето на Феранте.
— Не ми е нужна подготовка! — на свой ред ревна лорд Феранте и се наведе напред. — Щом искаш война, така да е!
И докато Фиамета гледаше със зинала уста, Феранте извади кинжала си с лявата ръка и без да прекъсва възходящата дъга на острието, разсече гърлото на дук Сандрино с удар толкова мощен, че отряза врата му наполовина преди кинжалът да се спре в кокал. От силата на замаха убиецът се олюля и двамата с жертвата паднаха един към друг през писалището, сякаш устремени в прегръдка, внезапно обагрила се в червено.
С вик на потрес, който прозвуча почти като вой, капитан Окс светкавично изтегли меча си и се хвърли напред. В ограниченото пространство на кабинета обаче мечът не беше много по-полезен от кинжал, а и двамата наемни убийци вече бяха извадили кинжалите си. Лейтенантът с липсващите предни зъби намушка възбудения благородник в сърцето с удар почти толкова неочакван и силен като онзи, нанесен от господаря му. Поостарелият и невъоръжен месер Куистели клекна, но не беше достатъчно бърз — ножът на втория наемен убиец го събори на пода. Ури отби в движение следващия удар, после се оказа вкопчен в ръкопашен бой с лозимонеца.
Свещеникът тъкмо вдигаше ръка, когато Феранте насочи към него свитата си в юмрук дясна ръка — сребърният пръстен грейна, свещеникът закри очи и изкрещя. Лорд Феранте го прониза в незащитените гърди.
— Трябва да ида при мъжа си! — Съпругата на кастелана изпусна каната, вдигна поли и хукна към градината. При неочаквания шум лейтенантът вдигна поглед, намръщи се и тръгна към Фиамета. Очите му бяха студени. Замаяна от ужас и бесните удари на сърцето си, Фиамета се обърна и затича колкото й крака държат след госпожа Пиа.
Слънчевата светлина почти я ослепи. На половината път през градината, жената на кастелана висеше на ръката на съпруга си и крещеше истерично. Той клатеше глава, сякаш не й вярваше. Фиамета се огледа като обезумяла за черната шапка на баща си сред бялата светлина на следобеда. Ето го там, кима на приказките на някакъв човек. Лейтенантът подаде глава през прага, после отново се скри вътре. Фиамета се хвърли на гърдите на майстор Бенефорте и сграбчи туниката му.
— Папа, Феранте току-що уби дука!
Ури Окс изскочи заднишком през вратата. Мечът му бе окървавен.
— Измяна! — извика той. При всяка дума от устата му бликаше кръв. — Убийство и измяна! Монтефолия, на оръжие!
Хората на Феранте, не по-малко изненадани от монтефолианците, започнаха да се сбират на групи. Лейтенантът на Феранте изскочи след капитан Окс и закрещя заповеди на хората си.
— По дяволите! — изсъска майстор Бенефорте. — Дотук с платата ми. — Стисна ръката й над лакътя и се огледа. — Тази градина е истински капан. Трябва да се махаме оттук. Веднага!
Мъжете заизваждаха мечове и кинжали, невъоръжените грабваха ножове от масите. Жените пищяха.
Майстор Бенефорте затича, но не към вратата, а към високата маса. Капитан Окс и лейтенантът на Феранте също търчаха натам в лудешки бяг. Лейтенантът скочи и замахна с меча си да отсече главата на малкия Асканио, но капитан Окс успя да отбие удара в последния момент. Абат Монреале се надигна и преобърна масата върху беззъбия лозимонец тъкмо когато той се обръщаше за втори удар.
С дивашки плонж майстор Бенефорте улови солницата, прелетяла в блестяща дъга през въздуха, и я уви в плаща си.
— Хайде, Фиамета! Към вратата!
Фиамета задърпа като обезумяла полата си, чийто край беше затиснат под ръба на тежката маса.
— Папа, помогни ми!
Дукеса Летиция грабна дъщеря си и скочи зад подиума сред съборените гоблени. Ури сграбчи Асканио и го бутна към абат Монреале.