— Спри, Фиамета…
Бяха стигнали до края на застроената градска площ, досами брега на езерото. Майстор Бенефорте се бе облегнал безсилно на някаква стена от сивкави тухли. Той също се задъхваше, килнал глава на една страна. С дясната си ръка разтриваше корема си току под гръдната кост, сякаш да избута болката назад. Лицето му не беше зачервено като на Фиамета, а сивкаво и лъснало от пот.
— Не трябваше… да се тъпча толкова — с мъка изпъшка той. — Дори и когато дукът черпи. — И след още миг добави със странен слаб гласец: — Не мога да тичам повече. — Коленете му се подгънаха.
4.
— Папа! — Фиамета не смееше да го остави да падне: можеше и да не успее да го вдигне. Подпъхна рамо под мишницата му и преметна ръката му през врата си, като в същото време стискаше навития плащ под другия си лакът. Беше невероятно тежък, както се беше отпуснал върху нея. — Не трябва да спираме. Трябва да се приберем вкъщи. — Гърлото й се сви в паника, предизвикана по-скоро от сивия цвят на лицето му, отколкото от убийците, които ги търсеха из лабиринта от улички като двойка ловни кучета, хванали следа.
— Ако Феранте… завземе замъка… ще завземе и града. А ако… завземе града… старата ни дъбова врата няма да спре войниците му. Особено ако решат, че крием съкровище. А ако превземе… града… и херцогството ще стане негово. Няма къде да избягаме.
— С петдесет мъже? — каза Фиамета.
— Петдесет… засега. — Баща й замълча за момент. — Не. Най-много да завземе града. После ще чака подкрепления. И тогава ще си присвои останалото. — Лицето му се сгърчи от болка, той се преви на две и се олюля. — Ти бягай, Фиа, мила. Господи, не трябва да те хванат. Жаждата за кръв ще ги държи с дни. Виждал съм… в какво превръща тя мъжете.
Малка рибарска лодка тъкмо приставаше на кея. Изгореният от слънцето лодкар метна въже около колчето, после се обърна към триъгълното платно от груб кафяв коноп, което вече беше спуснал наполовина. Оправи гънките му и го спусна докрай, после се изкатери на кея.
— Лодката — прошепна Фиамета. — Хайде!
Баща й примижа към водата.
— Може би… — Двамата се запрепъваха напред.
— Хей, лодкарю — изпика Фиамета, — бихте ли ни дали под наем лодката си? — После се сети, че няма никакви пари. Нито пък майстор Бенефорте.
— Какво? — Човекът се изправи, бутна назад сламената си шапка и се втренчи глуповато в тях.
— На баща ми му призля. Както сам виждате. Бих искала… да го прекарам с възможно най-малко сътресения до „Свети Джеронимо“, за да го прегледа брат Марио, лечителят. — Тя хвърли поглед през рамо. — Веднага.
— Ами, първо трябва да си разтоваря рибата. Може би по-после.
— Не. Веднага. — При вида на оскърбената му физиономия, тя дръпна сребърната мрежичка от косата си и му я тикна в ръцете. — Ето. В моята мрежа има толкова перли, колкото риби има в твоята. Ще ти платя добре, само недей да спориш с мен!
Смаяният лодкар впери изумен поглед в мрежичката.
— Ей! Досега не бях вадил перли от езеро Монтефолия!
Фиамета простена наум и помогна на майстор Бенефорте да седне на ръба на кея. Оттам той тупна тежко в откритата лодка и замаха настойчиво към свития на топка плащ. Тя го бутна в ръцете му и той го притисна към гърдите си. Изглеждаше по-зле, устата му зееше отворена от болката, а беше свил краката си към корема. Фиамета скочи тромаво след него, борейки се с кадифените си поли. Лодката се залюля опасно. Ошашавеният лодкар им хвърли въжето, а после, след още един поглед към пълната си с перли шепа, им метна и сламената си шапка. Тя се завъртя в спирала и падна на дъното на лодката. Фиамета клекна, стисна тежкото гребло и подкара лодката навътре в езерото.
Мъж в ливреята на Феранте изскочи от уличките, забеляза ги, извика и хукна към тях. В ръката му имаше меч. Показа се и вторият мъж.
— Внимавай, лодкарю! — викна Фиамета. — Тези двамата ще ти откраднат перлите. — И щяха да го пребият, подозираше тя, защото възбудата от сражението им вдъхваше небрежната жестокост на вълци.
— Какво? — Рибарят зяпна паникьосано двамата наемници, които почти бяха стигнали до пристана. Ръката му се сви около новопридобитото съкровище.