Фиамета хвана въжето, с което се вдигаше платното, и увисна на него. Топлият следобеден ветрец беше слаб, но постоянен, и което беше по-важно — духаше от юг, отдалечавайки ги от брега, макар че Фиамета се бореше с платното и не можеше да хване кормилния лост. Докато двамата кряскащи наемници стигнат до края на кея, вятърът отнесе лодката на цели четиридесет стъпки от брега.
Мъжете размахаха мечовете си и закрещяха заплахи. После, тъкмо когато се обръщаха да излеят убийствения си гняв върху бедния човечец, дръзнал да й помогне, той грабна едно дълго гребло и се втурна към тях като рицар на турнир. Греблото се заби в стоманения нагръдник на единия побеснял войник и той се катурна с крясък назад, цопна във водата и потъна. Развъртял греблото като бойна тояга, селянинът фрасна втория в брадичката, при което се чу силен пукот. Войникът залитна назад и последва с плясък другаря си.
Докато двамата успеят да се спасят от удавяне с цената на тежките си метални оръжия и доспехи, които потънаха изоставени на езерното дъно, и се измъкнат прогизнали на брега, от лодкаря нямаше и помен. Лекият пролетен ветрец изпъваше кафявото платно. Гневните фигурки на брега, които размахваха юмруци и си гризяха безсилно ноктите, изглеждаха миниатюрни и немощни като джуджета.
Майстор Бенефорте, който бе наблюдавал с голяма тревога събитията, стиснал планшира с побелели от напрежение пръсти, се отпусна с въздишка на дъното. Лицето му още беше бледо, макар дишането му да не бе толкова тежко като преди. Явно наистина му беше зле и го мъчеха силни болки, щом нито веднъж не разкритикува начина, по който Фиамета се оправяше с лодката. Момичето почти копнееше за някоя от саркастичните му забележки. Нещо със сърцето му ли не беше наред, или го беше поразила злата магия на Феранте? Или беше някаква гибелна комбинация от двете?
— Перлите по мрежичката струваха повече от цялата тази лодка — каза след малко той. Но думите му прозвучаха повече като наблюдение, отколкото като критика. — Да не говорим за еднодневния улов на онзи простак. — Въпросните риби лежаха, покрити с вода, в едно дървено каче на носа, съхнещите мрежи бяха натрупани безредно до тях.
— Не и в този момент — решително заяви Фиамета.
— Вярно — промълви той. — Съвсем вярно. — После уморено отпусна глава назад, като нагласи шапката си за възглавница.
Фиамета, седнала на кърмата с кормилния лост в ръка, отпусна въжето, така че гикът да се завърти още малко навън, директно под напора на лекия вятър. Всичко изглеждаше спокойно и мирно, само скърцането на въжетата, плясъкът на малките вълни и бълбукането на водата зад кърмата нарушаваха следобедното безмълвие. Беше ден за разходки, а не за кръвопролития.
Платното не беше много голямо. Нито лодката беше бърза. Нито вятърът силен. Един-двама упорити конници, яздещи паралелно с тях по източния бряг, можеха да ги изпреварят и да ги пресрещнат. Вода имаше в изобилие, а от храна определено не се нуждаеха — стомахът й още тежеше от вкусотиите на банкета, — но рано или късно трябваше да слязат на брега. Където щяха да ги чакат мъже със сурови лица… Зелената брегова линия се размаза пред плувналите й очи и сълзите потекоха, оставяйки по бузите й отвратителни мокри следи. Тя наведе припряно глава и изтри следите с ръкава си. По червената й кадифена рокля имаше потъмняващи лекета. Пръски кръв. Кръвта на капитан Окс. Не можа да се удържи и заплака. Въпреки хлиповете, държеше здраво кормилния лост и насочваше лодката между двата бряга. Като никога, майстор Бенефорте не заяви, че ще я спука от бой, ако не спре да циври, а само лежеше и я гледаше, докато тя не преглътна някак сълзите си, дотолкова, че да може да говори.
— Ти какво видя в замъка, Фиамета? — попита той след известно време, все така излегнат на дъното. Гласът му беше уморен, а думите изречени необичайно бавно. Въпреки смисъла на въпроса, тонът му я успокои. Тя напрегна паметта си и му разказа заеквайки за мъжете, думите и ударите, на които беше станала свидетел.
— Хм. — Той замислено стисна устни. — Отначало помислих, че става дума за грижливо планирана измяна, целяща Феранте да убие домакина си. Да вземе дъщерята и херцогството… Но това би било глупаво, защото дъщерята вече си я беше осигурил, а убийството можеше да поръча тайно и в подходящ за него момент, ако такава е била целта му. Но ако, както предполагаш ти, онези странници са донесли новина, достатъчно очерняща, за да развали годежа, Феранте е бил принуден да промени плановете си. А последствията ще докажат интелигентността му… или липсата на такава. Сега не му остава друг избор, освен да доведе нещата докрай. — Той въздъхна. — Горко ти, Монтефолия. — Фиамета не беше сигурна дали има предвид дука или херцогството.