— Какво ще правим сега, папа? Как ще се приберем вкъщи?
Лицето му се изкриви от тревога, смесена с отвращение.
— Нещата, върху които работя… бижутата, парите… всичко отиде! Великият ми Персей! Какъв злочест ден. Ако заради глупавата си гордост не бях настоял да представя солницата на банкета, можехме да се снишим и да оставим господарските работи да ни подминат. Един дук погребват, друг издигат, така се върти безмилостното колело на съдбата. Може би, ако Феранте укрепи позициите си като тиран на Монтефолия, щеше да ми дава поръчки. А сега… сега сам му се наврях в очите. Боя се, че това беше голяма грешка.
— Може би — рече Фиамета, обзета от предпазлива надежда — може би Феранте ще изгуби битката. Може вече да са го убили.
— Може би. Или пък Монреале ще успее да измъкне малкия Асканио. Не бих подценявал Монреале. Но това пък ще означава гражданска война. Ох, Господ да ме пази от господарските интриги! Макар че само с тяхната закрила могат да се родят велики произведения на изкуството. Бедният ми Персей! Лебедовата песен на моя живот!
— Ами Руберта и Тесео?
— Те могат да избягат. За разлика от статуята ми — каза той и се навъси.
— Може би — ако дойдат в къщата ни, — войниците няма да забележат Персей — опита да повдигне духа му Фиамета, уплашена, че вълнението може да утежни още повече състоянието му.
— Той е седем стъпки висок, Фиамета! Малко е трудно да не го забележиш.
— Не е съвсем така. Целият е обвит в глина и прилича на огромна буца, захвърлена в двора. А и е прекалено голям, за да го изнесат. Войниците ще търсят злато и скъпоценности, които да скрият в дрехите си. — Но дали щяха да вземат и една бронзова смъртна маска? Тя определено беше малка и леснопреносима.
— А после ще потърсят вино — изпъшка майстор Бенефорте. — Ще се напият. И ще започнат да чупят каквото им попадне. Глината е толкова крехка… а целият ми гениален талант е заключен в нея! — Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.
— Поне спаси солницата.
— Прокълната вещ. Иде ми да я хвърля в езерото. Нека носи лош късмет на рибите. — Но не понечи да изпълни заканата си, а само притисна още по-силно вързопа към гърдите си.
Фиамета напълни със студена езерна вода тенекиената чаша на лодкаря, която откри под задната седалка. Майстор Бенефорте пи, примижа заслепен от ярката следобедна светлина и потърка набръчканото си чело.
— Слънцето е силно, папа. Защо не си сложиш сламената шапка да не ти грее в очите?
Той я взе, огледа я от всички страни и изсумтя.
— Вони. — Но все пак си я сложи. И шапката наистина хвърли сянка върху дългия му нос. Той потърка гърдите си. Болката още си беше там, някъде дълбоко, прецени Фиамета, като съдеше по тромазите му движения, докато той се въртеше в напразен опит да се настани удобно.
— Защо не използва магия, за да избягаме от замъка, папа? — Спомни си как Феранте беше вдигнал юмрука си и от пръстена му беше изригнало сияние. — Или… го направи? „Ако аз бях обучен маг, щях да направя нещо, за да спася храбрия капитан.“ Щеше ли наистина? Хаосът и ужасът я бяха помели в онези кратки мигове. Едва бе успяла да спаси себе си.
— Магията в услуга на насилието е много опасно нещо — въздъхна майстор Бенефорте. — Правил съм магии и, Господ да ми е на помощ, прибягвал съм и до насилие, до убийство дори — разказвал съм ти как си отмъстих на един капрал от Баргело за смъртта на бедния ми брат. Бях на двайсет, с гореща кръв и празна глава. Извърших голям грях, макар че папата ми го опрости. Но никога не съм извършвал насилие чрез магия. Дори и на двайсет не бях толкова глупав. Използвах кама.
— Но оковният пръстен на Феранте — на два пъти го видях да върши насилие с негова помощ.
— Втория път си получи заслуженото. — Майстор Бенефорте се усмихна в брадата си, но усмивката му бързо угасна. — В онзи пръстен имаше повече зло, отколкото се опасявах.
— Какво представлява оковникът, папа? Ти каза, че и преди си виждал такъв и че в него нямало грях.
— Аз направих оковния пръстен, който понастоящем краси ръката на Лоренцо ди Медичи, дете — призна си с тиха въздишка майстор Бенефорте и й хвърли смутен поглед изпод сянката на сламената шапка. — Църквата ги забранява и с право, но аз си мислех, че така, както го бяхме замислили онзи пръстен, ще мога да го отлея, без това да остави петно върху душата ми. Не знам… Разбираш ли, ако запазиш един труп непогребан и нетленен (което противоречи на Божиите закони), новооткъснатата душа обикновено витае близо до тялото. И с подходяща подготовка този дух може да бъде впрегнат към волята на господар.