— Заробен? — намръщи се Фиамета. Думата имаше неприятния вкус на желязо.
— Да, или… привързан. Във Флоренция се случи така, че един приятел на Лоренцо Великолепни умираше, затънал в огромни дългове. И сключиха договор. В замяна на обвързването на душата му към пръстена след настъпването на естествената му смърт Лоренцо се задължаваше да се погрижи за семейството му. Клетва, която Лоренцо спазва и до ден днешен, доколкото знам. Освен това Лоренцо се закле да освободи духа, когато усети, че наближава собствената му кончина. Оковната магия е изключително мощна. Чувствам, че стореното от нас не беше грешно. Но ако някой по-тесногръд църковен следовател постанови другояче, двамата с Лоренцо ще изгорим на една и съща клада. Така че запази тази история за себе си, дете. — После замислено добави: — Скрихме тялото в стар пресъхнал кладенец под един нов строеж на Медичи в центъра на Флоренция. Силата на пръстена отслабва, ако го отдалечиш твърде много от прежния телесен дом на духа.
Фиамета потръпна.
— Ти видя ли мъртвото телце, когато раклата със солта се отвори?
Майстор Бенефорте издиша шумно.
— Да, видях го.
— Това не може да е било… малък грях.
— Да. — Майстор Бенефорте стисна устни. — Ти го видя по-отблизо — бебето момиче ли беше?
— Да.
— Боя се… че това може да е била мъртвородената дъщеричка на самия Феранте. Противоестествено…
— Мъртвородена? Или убита? — Със сигурност само бедните удушаваха тайно нежеланите си дъщери.
Майстор Бенефорте сведе глава.
— Точно в това е номерът. Убитата душа има… особена мощ. Особен гняв. Убито, непокръстено, непогребано дете… — Той потръпна въпреки жегата.
— Още ли мислиш, че нищо на света не може да е изцяло черно?
Той се сгуши на дъното на лодката и прошепна:
— Признавам, че започвам да храня основателни съмнение относно цвета на сърцето на Уберто Феранте.
— Едно новородено не може само да е избрало да свърже духа си с оковен пръстен. Следователно е било поробено — каза Фиамета и смръщи гневно чело. — Принудено, без да разбира защо.
Едното ъгълче на устата му се кривна нагоре.
— Вече не. Аз го освободих от пръстена. Онзи блясък, който видя, ознаменува бягството му.
— О, милият ми папа! О, благодаря ти!
Той вдигна вежди, развеселен от шумното й одобрение и зарадван напук на себе си.
— Е… не знам колко добро ще произлезе в крайна сметка от това. Феранте трябва да е положил неимоверни усилия, докато подчини тези сили на волята си. Гневът му няма да знае граници — само в един миг да изгуби резултата от целия си труд. Изгарянето на ръката му ще е нищо в сравнение със загубата на мощ като тази. Но белегът от изгореното ще му напомня. О, да, миличка. Ще ме запомни той.
— Ти винаги си искал да те запомнят.
— Даа — въздъхна той. — Но се боя, че точно тази слава може да се окаже последната ми.
Следобедът преваляше. Южният вятър тласкаше малката лодка едва-едва, но постоянно. Бреговата линия пълзеше по разнообразното си протежение: ферми, лозя и горички отдясно, камънаци, храсти и голи скални стени, все по-високи и пусти, отляво. За голямо облекчение на Фиамета майстор Бенефорте заспа и тя се молеше да се почувства по-добре, когато се събуди. И наистина, когато очите му примигнаха отново под косите лъчи на късния следобед, той седна и разкърши гръб.
— Как се движим?
— Мисля, че ще стигнем до края на езерото привечер. — Почти й се искаше езерото да не свършва никога. Но когато последният завой бе открил пролука между ниските хълмове, гледката не предложи познатата безкрайна синевина на езерото, а надвисналата брегова линия с малкото селце Цечино, кацнало на нея.
— Стига да не спре вятърът.
— От известно време не е толкова постоянен — призна Фиамета и за пореден път завъртя леко платното.
Майстор Бенефорте вдигна очи към безоблачната тюркоазена купа на небето.
— Мисля, че няма да има буря довечера. А ако вятърът утихне, ни остават греблата.
Тя ги погледна неспокойно. Те слагаха край и на последната й надежда да избегне изпълващия я с ужас бряг, дори ако вятърът стихнеше, към което, изглежда, беше склонен. През следващия половин час скоростта им спадна още повече. Повърхността на водата заприлича на коприна и лекият плясък на вълничките, които вятърът блъскаше в корпуса, утихна до пълно безмълвие. До селото оставаше цяла миля. Най-накрая Фиамета свали платното, намести тежките гребла в гривните им и понечи да седне на пейката в средата.
— Помести се — изсумтя майстор Бенефорте. — Тънките ти момичешки ръчички няма да ни закарат там преди мръкнало.