Лека-полека Фиамета успокои дишането си. Най-накрая тропотът на конски копита заглъхна в далечината. Но дали всички си бяха тръгнали, или само част? Тя зачака. Напрягаше слух, но чуваше само шепота на клоните, жуженето на насекоми и песента на славей. Сенките на листата тъчаха сърмена дантела с луната, която вече се бе издигнала в най-високата си точка.
С широко отворени очи, Фиамета си запроправя предпазливо път към ливадата. Никой не се хвърли отгоре й от засада. Виждаше се само белият кон в средата на ливадата, главата му бе сведена в млечнобялата мъгла. Тя чуваше как зъбите му срязват и дъвчат сочната трева. Фиамета се промъкна напред, влачейки крака през студените, напоени с роса стръкове.
Откри тялото на баща си недалеч от коня. Лежеше проснат на земята, посребрената му брада сочеше нагоре, а отворените му очи се взираха мътни в лунното небе. Лозимонските убийци му бяха взели солницата, плаща, златната верига, кинжала със скъпоценните камъни и канията, както и пръстените, но това тя го беше очаквала. Бяха му взели също туниката, шапката и обувките — оставили му бяха само разкъсаната ленена риза и черния клин, наполовина развързан. Ужасно непочтително. Баща й приличаше на някои старец, покосен от смъртта, докато е отивал към гардероба си.
Изпълнена със страх, Фиамета огледа тялото му за рани, но не откри нито една. Сложи ухо на мокрите му от росата гърди, но какво може да чуе човек, ако сърцето се е пръснало? Кой щеше да чуе нейното, ако се пръснеше сега?
Сигурно го бе надвила собствената му болест преди дори да е имал възможност да се защити. Навярно усилието е било последният удар. Беше смятала, че изминалият ден е изчерпал докрай емоциите й, но явно още й бяха останали сълзи и тя заплака, почти без да съзнава, сякаш личността й се беше разцепила на две. Другата й половинка довлече равнодушно трупа до брега на малък овраг, където се оттичаше влагата от ливадата. После се върна за коня — лозимонците явно не бяха сметнали старата кранта за достойна плячка, — отведе го при оврага, нагласи го в ниското и издърпа майстор Бенефорте напреки върху широкия му гръб. Празната обвивка на майстор Бенефорте. Където и да беше сега, баща й със сигурност не беше тук.
Косматите бели уши на коня се мърдаха — животното бе смутено от необичайния товар. Ръцете на баща й се полюляваха отпуснати, косата му висеше неестествено безжизнена. Тя предпочете да води коня откъм другата му страна, като придържаше крака на празната обвивка, за да не се прекатури през конския гръб. Като продължаваше да плаче, обзета от странно спокойствие, Фиамета изведе коня на пътя и пое на север.
5.
Само два дни път разделяха зимата от лятото, доволно отбеляза наум Тур и потупа хълбока на голямото кафяво муле, което му беше поверил керванджията Пико. Вчера сутринта керванът беше превалил заснежените височини на прохода Монтефолия, целият голи скали, коварен лед и студен, бръснещ вятър. Тази вечер напредваха бавно по обточен с тополи път и благодаряха за зелената сянка, която ги пазеше от блясъка на залязващото слънце, спускащо се в дъга към меките заоблени хълмове. Тур размърда пръсти в прашните си ботуши. Краката му бяха топли.
Дългите космати уши на мулето, клюмнали от двете страни на главата му, се вирнаха заинтригувано и уморената му стъпка се забърза. Пико беше спрял и отлостваше портата към някакво пасище. Керванът се проточи в заграждението. Ако се съдеше по внезапното им нетърпение, осемте мулета явно познаваха добре тази спирка, макар че за Тур всичко това беше ново.
— Закарайте ги при горичката — извика през рамо Пико на двамата си синове и на Тур и посочи група дървета в края на пасището. — Там ще стануваме. Първо ще им свалим самарите, после ще ги пуснем да пасат.
Мулето се опита да избута Тур към зелената трева и малкия поток, но той го повлече според указанията към горичката и го върза за едно дърво.
— По̀ ще ти е добре, ако първо ти сваля самара — каза му той. — Така ще можеш да се търкаляш. — Мулето разклати нелепите си уши в знак на несъгласие, изпръхтя през ноздрите си с цвят на бита сметана и Тур се ухили.
Смъкна тежкия самар, натъпкан с блокчета мед и щавени кожи, направи същото със самара на другарчето му, което ги следваше на въже, после освободи и двете животни. Те затопуркаха към потока, като цвилеха доволно. Единственият друг обитател на пасището — стар бял кон с широк гръб — наблюдаваше нашествието с интерес и подозрение едновременно. Физиономията върху издължената му сива муцуна напомни на Тур за стария учен брат Гларус, който стои с ръце на гърба, докато му представят тумба шумни нови ученици. Тур се обърна да помогне на Зилио, по-малкия син на Пико, който се мъчеше с тежките самари на мулетата си. Зилио му се усмихна с благодарност и заподскача насам-натам не много по-различно от отвързаните добичета.