Пико, синовете му и Тур наредиха самарите и метнаха отгоре им ярките раирани чулове, обърнати наопаки, за да изсъхнат и да се проветрят. Момчетата се заеха да разтоварят оскъдните лагерни принадлежности, а Пико напали огън в един почернял кръг с дърва от струпан наблизо запас. Тур се оглеждаше с интерес наоколо. От другата страна на пътя имаше голяма двуетажна къща с хоросанова мазилка, варосана в пастелнорозов цвят и с пристройки в задния двор. Всичко това беше оградено с висок розов зид, циментената му глазура отгоре беше нашарена от счупени стъкла и ръждясали пирони, макар че широките дървени порти зееха гостоприемно отворени към пътя.
— Можеш да си наемеш стая в хана, ако искаш — каза Пико, забелязал интереса на Тур, и кимна към пътя. — Ако ти е писнало да спиш на голата земя. Леглата на Кати са добри. Но те предупреждавам — той е алчен и в червата и дере здраво за ленените си чаршафи. Предпочита клиентите му да са прелати, а не прости мулетари, поне когато може да се докопа до такива.
— Ти там ли ще спиш?
— Не, аз винаги оставам с животните и товара си, освен ако не вали сняг или много силен дъжд. Той й без това ми взима достатъчно за пасището и дървата. Ама спирката си я бива, тревата е сочна и животинките я харесват. Тръгнем ли рано, обикновено успявам да се прибера в Монтефолия преди да се мръкне, лятото поне. Жената на Кати слага добра трапеза, когат’ се случи дъждът да угаси огъня ми. Пушеният й бекон няма равен. Което ме подсеща, че обещах да занеса едно парче на моя съсед, който ми наглежда къщата, докато съм на път. Гледай да ме подсетиш като ида при Кати да си уредя сметката.
Тур кимна, извади калъпа си сапун и отиде нагоре по течението на потока да си измие ръцете и лицето. Водата беше ледена, но освежаваща, а вечерният въздух беше толкова топъл, че го изкуши да измие косата си и тялото от кръста нагоре, а после, доста по-набързо, и от кръста надолу. Тик, по-големият син на Пико, непохватно петнайсетгодишно момче, се приближи и го загледа любопитно. После изрита ботуша си и пъхна пробно стъпалото си в потока, но моментално изкряка от студа.
— Не е толкова зле — окуражи го Тур.
Тик заподскача в кръг, отърсвайки се от капките.
— Побъркан планинец! — заяви момчето и си обу ботуша.
— Водата в мините е много по-студена.
— В такъв случай Бог да ме пази от мините — разгорещено рече Тик. — На мен ми дай широкия път. Това се казва живот, не мислиш ли? — Той махна собственически към настъпващата пролетна вечер, сякаш я притежаваше цялата чак до хоризонта. — Би трябвало да останеш с нас, Тур, а не да се затваряш в някакъв тесен тъмен дюкян.
Тур поклати глава и се усмихна.
— Всичко е заради метала, Тик. Стотици мъже се трепят да изтръгнат от земята метал като медта, която ние сега караме към дюкяна на някакъв надут занаятчия, и кой печели от всичко това? Занаятчията, ето кой. А и освен това… — Тур млъкна, колебаейки се дали да сподели най-съкровената си мечта с човек, който може и да му се присмее. „Искам да се науча да създавам изящни и красиви неща.“ — Освен това не може да е по-тъмно и по-гадно, отколкото в мините.
— Е, сигурно всичко зависи от това на какво си свикнал — отстъпи Тик, твърде дружелюбен по природа, за да спори дълго.
Пико се отправи към тях, за да пренасочи енергията на сина си.
— Хайде, момче, чесалото и мулетата те чакат.
Тур навлече прашната си вълнена туника и панталоните. Налагаше се да ги изтърпи, докато не стигнеше в Монтефолия и не намереше някоя перачка. Може би щеше да успее да се спазари с нея — да й нацепи дърва или нещо друго в замяна. Заплащаше с работа пътя си с Пико, така че още не беше посегнал на малкия си запас монети и се надяваше да не го прави колкото е възможно по-дълго, така че да не зависи изцяло от брат си Ури.
Подели сапуна си с Пико, докато Тик полагаше енергични усилия да убеди десетгодишния Зилио, че е редно да му помогне с поставената му неприятна задача, а Зилио, от своя страна, протестираше също толкова енергично. Дърленето им заглъхна в далечината, докато Тур и Пико пресичаха пътя към хана. Слънцето се спускаше към хълмовете зад гърба им и сенките им се протягаха издължени пред тях. Тур ускори крачка. Розовият хан изглеждаше пропит с някакво неопределено обещание, което го теглеше напред. Реши, че най-вероятно това се дължи на жаждата му.