Влезе през входната врата след Пико, който викаше бодро ханджията по име. Варосаната предна стая беше пълна с опънати върху дървени магарета маси и пейки. Няколко въглена тлееха в зарития огън в огнището, готови да възпламенят спретнатата отстрани купчинка цепеници, в случай че вечерта захладнее. Няколко обещаващи буренца с канелки се кипреха на дървени магарета до едната стена.
Майстор Кати се появи отнякъде — бършеше ръце в лекьосана ленена кърпа. Косата му бе побеляла, а талията му беше наедряла повече от възрастта, отколкото от охолен живот, краката му бяха къси, но не му пречеха да подтичва енергично.
— А, Пико — поздрави той керванджията. — Видях те да идваш. Чу ли новините от Монтефолия? — Усмивката му беше гостоприемна, но в очите му се четеше напрежение.
Пико, чието внимание моментално бе приковано от приглушения глас на домакина, откъсна поглед от буренцата и погледна Кати.
— Не, какво е станало?
— Убили са дук Сандрино, преди четири дни!
— Какво! Как е станало? — зина Пико. Радостната топлина се отля моментално от стомаха на Тур, заменена от топка лед.
Кати се залюля на пети, мрачно доволен от ефекта на новината.
— Казват, че се скарал за нещо с владетеля на Лозимо по време на банкета за годежа на дъщеря си Джулия. Извадили се кинжали и… по-нататък сам се сещаш. Страшно е било, според това, което чувам от хората, дето минават оттук. Войските на Феранте държат Монтефолия, засега поне.
— Мили Боже! Оплячкосали ли са града? — попита Пико.
— Май не. Ръцете им още са заети със…
— Брат ми е в личната гвардия на дука — разтревожено го прекъсна Тур.
— А! — Кати вдигна вежди. — Значи е останал без работа, бих казал. — А после добави, вече не толкова язвително: — Чух, че част от гвардейците избягали с малкия Асканио и сега се крият заедно с ранените зад стените на „Свети Джеронимо“, при абат Монреале.
А част от гвардейците явно не бяха. Въпреки това на Тур не му беше трудно да си представи как Ури защитава невръстното момче и му проправя път към защитата на манастирските стени. И минава последен през портата, без съмнение.
— Войскарите на Феранте патрулират и се блещят срещу зидовете — продължи Кати, — но не им стиска да нападнат братята. Феранте държи дукесата и лейди Джулия за заложници и казват, че бил пратил за още войски от Лозимо.
Пико подсвирна.
— Лошо… Е, мойта къща е извън града, а и няма много за крадене. Благодаря на Девата, че този път взех и Зилио с мен. Обикновено го оставям при съседа. Май ще е по-добре да поостанем тук някой и друг ден, Кати, стига да мога да използвам пасището ти, докато не разберем накъде духа вятърът.
— Според мен можеш да вземеш добра цена за металите си в града, я от едната, я от другата страна — каза Кати. — Ще им трябват доспехи, оръжия, бронз за оръдия…
— По-скоро ще ми окрадат стоката, я едните, я другите — мрачно предсказа Пико. — Не. По-добре ще е да продължа напряко през хълмовете и да тръгна на запад към Милано. Макар че мулетата ще ми изядат по-голямата част от печалбата по пътя. — Погледна Тур. — Можеш да продължиш към Монтефолия, ако искаш, Тур. Да разбереш какво е станало с брат ти. Макар че ще е жалко да се лиша от силния ти гръб.
— Не знам… — Тур стоеше като вкопан от съмненията и тревогите.
— Остани да пренощуваш — предложи му Кати. — Пък утре ще решиш.
— Да, така ще е най-добре — съгласи се Пико. — Пък може и да чуем добри новини дотогава, кой знае? — Плесна разбиращо Тур по рамото, понеже не знаеше как иначе да изрази съпричастието си.
Тур кимна в знак на благодарност и неохотно съгласие, после се сети и попита:
— Още ли държиш на онова парче бекон?
— Вече не… И все пак, Кати, ако жена ти има още от онези големи пушени наденици, ще взема една. Може да си препечем по едно парче на огъня тази вечер, пък и по пътя за Милано.
— Май са останали няколко от последното прасе, висят в бараката за опушване. Но…
— Добре. Тур, иди да вземеш една, а? Аз по-добре да вървя да съобщя на момчетата тъжната вест. — Смръщил вежди, Пико излезе.
Кати вдигна рамене и поведе Тур към задния двор. Тур веднага позна малката барака по уханната сива мъгла, която се просмукваше изпод стрехите и висеше обещаващо в неподвижния вечерен въздух. Тур се вмъкна, навел глава, след Кати в опушения полумрак. Ханджията се наведе и пъхна още няколко пропити с вода ябълкови съчки сред въглените в изкопаното в средата на пръстения под огнище. Надигналия се уханен облак погъделичка ноздрите на Тур и той кихна.