— …а когато за втори път се опита да го издърпа от пръста ми, аз го ритнах в коляното и се барикадирах тук. Това беше… това беше вчера — завърши разказа си тя и го загледа, като лекичко се полюляваше. — А ти как се озова тук?
Той й разказа накратко за писмото на брат си и за това как си бе осигурил водач и компания в лицето на Пико и синовете му в замяна на помощта с мулетата.
— Но как се случи точно тук? В този хан и то точно навреме, за да се срещнем?
Тур примигна. Вярно, имаше необичаен талант в намирането на разни неща, но би било истинска самонадеяност да приписва свръхестествено значение на някакъв си възел в стомаха и на нарушения в дишането, при това пред дъщерята на един истински маг.
— Пико винаги спира тук. Това е единственото подобно място между Бергоа на границата и Цечино.
— Нима наистина съм го направила както трябва, в крайна сметка? — промълви объркано тя. Ръката й се затвори. — Ти сложи пръстена ми точно на…
Тур го завъртя отново.
— Ще го извадя. Обещавам.
— Не. — Тя вирна брадичка и разпери пръсти. Дланите й бяха розови. — Задръж го. Засега. Пък и дебелият Кати няма да се опита да го издърпа от твоята ръка.
— Не мога да го взема, много е ценен! — Не че имаше голям избор, поне докато отокът на кокалчето му не спаднеше достатъчно. — Ще ви кажа какво ще направим. Имам малко пари. Мисля, че ще стигнат да откупим тялото на баща ви от този алчен ханджия. Поне ще го измъкнем от пушилнята и ще ви помогна да го погребете подобаващо.
Тя сбърчи чело.
— Да, но къде? Тукашните невежи селяци не дават и дума да се издума да го погребем в земята им, защото бил магьосник. А на пътя няма да го погреба.
— Вчера минахме през село Бергоа. Там има малка енорийска черква и свещеник. Той е длъжен да си погрижи за баща ви. Утре ще ви помогна да го закарате там.
Тя сведе глава и прошепна:
— Благодаря.
След като страхът и самотността се отляха от напрегнатото й тяло, за Тур стана очевидно, че умората е на крачка да я надвие.
— Аз… след това ще трябва да тръгна на юг — каза Тур. — Трябва да разбера какво е станало с брат ми.
Тя вдигна глава.
— Ще става все по-опасно, колкото повече се приближаваш до Монтефолия. Наемниците на Феранте сигурно вече са го ударили на мародерстване и грабежи и убиват всеки, който им се опъне или… или са намерили друг начин да принудят хората да им се подчиняват. Или смяташ да се присъединиш към гвардията на дука, в случай че все още удържат „Свети Джеронимо“ срещу войскарите на Феранте?
Тур поклати глава.
— Войниклъкът не ми е по сърце. Освен ако не се наложи да защитавам Брюинвалд, като мъжете от Швиц, които се сражаваха срещу Арманяк в битката при Свети Якоб ан дер Бирс. Но не мога да се върна у дома при майка ни, без да знам какво е станало с Ури. Ако е ранен, трябва да се опитам да го измъкна.
— А ако е мъртъв?
— Ако е мъртъв… трябва да знам — сви рамене Тур. — Но за вас със сигурност ще е прекалено опасно на юг. Може би свещеникът в Бергоа ще знае някое безопасно място, където да останете, докато аз… ние… се върнем.
— Докато се върнете?
Той се усмихна в опит да я успокои.
— Пръстенът ще ви бъде залог. Ако не успея да го сваля, ще трябва да го върна, нали?
Плътните й устни се нацупиха в жаловито объркване.
— Това със залога не се ли прави точно по обратния начин?
— Да дължиш значи да имаш задължение. И то трябва да се изплати.
— Ти си необикновен човек. Мулетар. Миньор. — Тя вдигна вежди. — Маг?
— О, не съм маг. Наистина исках да чиракувам при баща ви, но си го представях като да нося дърва и да товаря метал, такива работи. Обикновен помощник.
— Аз съм единственият наследник на баща си — каза тя и прехапа долната си устна. Зъбките й бяха равни и бели. — Чирашкият ти договор — ако е бил изготвен — сега е част от наследството ми. Чудя се колко ли от останалото ми наследство са оплячкосали вече лозимонците.
— Е, вече сте по-добре — бодро заяви Тур. — Радвам се да се запознаем, макар времената да са тежки.
— Радвам се да се запознаем, мулетарю — прошепна тя. Кривата й усмивка не беше студена, а веждите й се извиваха заинтригувано, сякаш започваше да свиква с него, или поне с мисълта за съществуването му. — Макар времената да са много тежки.
Той се изправи и й подаде ръка да стане.
— Хайде. Трябва да хапнем нещо. Не мисля, че Кати ще откаже монетите ми.
— Да, но след като жена му я няма, храната може и да не си струва парите — предупреди го Фиамета. — Ако съм разбрала правилно, с готвенето се занимаваше тя, както и с много други неща.