— Не постъпвате добре, майстор Кати — прошепна Тур. — Не бива да им позволявате да го отнесат. Вижте, имам малко пари в дисагите. Веднага ще ви ги донеса. Аз ще го откупя вместо тях.
— Ще взема техните парици, благодаря — тросна му се Кати. — Предлагат повече.
— Каквото и да са ви предложили, аз ще ви дам повече.
— Едва ли, мулетарче. — Кати му махна да се разкара и се приближи усмихнат до двамата мъже. — Виждам, че сте си харесали надениците ми. Няма да съжалявате, гарантирам ви. Така, да видим. Сметката на стареца, плюс две стомни бира, плюс две наденици, прави… — Той засмята на пръсти.
Тур видя какво се готви, отскочи към пушилнята и грабна една дълга цепеница от навеса с дърва за огрев.
По-младият войник се метна на коня си, а по-възрастният сграбчи смятащия Кати за рамото и го дръпна към себе си.
— Ето ти платата, гостилничарю. — Стоманата на кинжал проблясна изпод диплите на дрехата му и миг по-късно брадатият прониза Кати в корема.
Ханджията извика от болка и смайване и се запрепъва назад с ръце върху корема. Двамата местни зяпачи тръгнаха към него, но реакциите им бяха бавни. Брадатият се ухили с грозната си беззъба уста и се метна на коня си. Другарят му вече препускаше към пътя и подвикваше на товарния кон, който водеше за юздата. Обзет от безсилен гняв, Тур метна с всички сили цепеницата към младия лозимонец. Дървото се завъртя през въздуха и отскочи от гърба на дебело облечения мъж, без да го притесни особено. Буци пръст се разлетяха изпод копитата на конете и след секунди убийците се стопиха в сгъстяващите се сенки.
Тур хукна след тях, но когато стигна до портата, тропотът на конските копита беше заглъхнал до далечно ехо. Фиамета стоеше насред пътя сред увисналия във въздуха прах и се взираше на юг след скрилите се от погледа й конници. Лицето й беше изопнато, очите — големи и тъмни.
— Откраднаха тялото на баща ви — задъхано каза Тур. — Не можах да ги спра.
— Знам. Видях ги.
— Защо? Това е лудост! Взеха и две наденици. Едва ли се канят да го изядат!
— О… — промълви тя. Напрежение и объркване се бореха за надмощие върху лицето й. — Мисля, че знам защо. Дай Боже да не съм права. Той не бива… трябва да ги спра… — Направи няколко крачки по пътя със стиснати юмруци, сякаш изпаднала в транс.
Тур я хвана за ръкава.
— Не може да хукнете по пътя сам-сама посред нощ.
Тя се обърна към пасището и изпъкващия сред мулетата на Пико бял кон.
— Тогава ще яздя.
— Не!
Тя го погледна и свъси вежди. Очите й горяха.
— Какво?
— Аз ще ида. Утре. — И когато тя си пое гневно дъх, бързо добави: — Двамата ще идем.
Фиамета се поколеба. Юмруците й се отпуснаха и раменете й се смъкнаха.
— Не знам какво да… как да… добре. Прав си. Добре. — Замаяна, тя се обърна и го последва в странноприемницата.
6.
Вълнението, обхванало странноприемницата, се подкладе допълнително от две семейства бегълци от Монтефолия, които пристигнаха точно когато едрият рус швейцарец и местните селяни внасяха ранения Кати. Хаосът не утихна, докато не се върна съпругата на гостилничаря, извикана от един задъхан съсед. Фиамета се отдръпна неуверено, когато жената, отнесла се така мило с нея, нахлу в общото помещение. Но госпожа Кати, макар и да се намръщи страховито, не обвини никого за случилото се. Вместо това подбра Фиамета да й помага, като й нареди да се погрижи за смяната на чаршафите, да донесе вода и легени за новодошлите клиенти, докато тя се погрижи за съпруга си. На няколко пъти излиза от спалнята си, за да нагледа мързеливите конярчета и да организира слугите на монтефолианските бегълци, които имаха задачата да сервират вечеря от хляб, сирене, пушена наденица, вино и бира за гостите. Фиамета не си взе и хапка от пушените меса.
По молба на госпожа Кати Пико вкара мулетата, товара и синовете си зад зида на странноприемницата, после залостиха здраво портата за през нощта. Монтефолианците се разтревожиха сериозно, като разбраха, че мародерстващите войници, от които бяха избягали, са стигнали толкова далеч на север, и заговориха как щели да тръгнат на път още сутринта. Междувременно, ако се брояха бащите, братята, слугите, конярите на Кати, тримата Пико и швейцарецът, зад зидовете имаше общо четиринадесет въоръжени мъже. Само голям конен патрул би представлявал сериозна заплаха. „Но Феранте вече получи онова, което искаше — помисли си Фиамета с безчувствена увереност. — Няма да се върнат.“ Поне докато Феранте не поемеше по пътя като завоевател, начело на войска, която никой селски хан не би могъл да спре.
Фиамета продължи да се движи като кукла с навита пружина. По-добре бе да работи, отколкото да мисли и чувства. Но колкото и да протакаше, възложената й работа все пак свърши. Приказките и вълнението утихнаха, хората гасяха свещите и се качваха по стаите. Жената на Кати излезе от семейната спалня, награбила окървавената риза на мъжа си и използваните превръзки, и повика Фиамета да извадят вода от кладенеца, в която да ги накисне. Двете оставиха ведрото до задната врата под светлината на лампата.