— Как е майстор Кати? — попита Фиамета.
— Ако раната не загнои — въздъхна госпожа Кати, — навярно ще оживее. Дебелото му шкембе е попречило на кинжала да го прободе много дълбоко. Ако си поиска храна, не му давай. — Жената натика смачканите на топка риза и превръзки във ведрото, разкърши уморено гръб и отри ръце в престилката си.
— Съжалявам, че ви донесох такива неприятности.
— Ако онова стиснато старо магаре те беше пуснало да идеш при свещеника в Бергоа на втората сутрин, както го умолявах да направи дори заради едното милосърдие, неприятностите щяха да ни подминат — остро рече ханджийката. Погледна нагоре към хана, който се издуваше в мрака, и стисна устни. — Ако наистина го е било страх от духа на мъртвия магьосник, трябваше да го погребе подобаващо, а не да го слага в пушилнята ми. А сега хубавата ми пушилия е прокълната. Хич няма да се учудя, ако всичкото ми месо се развали и го полазят червеи.
— Баща ми никога не оставяше обидите ненаказани — неохотно призна Фиамета. — Но мисля… страхувам се… че в момента духът му си има много по-големи неприятности. — Ръцете й стиснаха диплите на роклята.
— О? — Госпожа Кати я изгледа проницателно. — Е… върви да си лягаш, момиче. Но утре искам да си тръгнеш.
— Може ли да си взема коня? — покорно попита Фиамета.
— Взимай си и коня, и всичко. Всъщност не искам да оставяш тук и една карфичка от нещата си. — Жената поклати глава. Фиамета я последва през прага.
Една веранда на втория етаж, която гледаше към задния двор на хана и обикновено се използваше за простиране на прането, сега беше превърната в спалня за слугините на двете монтефолиански семейства. Фиамета си беше постлала досами парапета. Сега внимателно мина между хъркащите уморени жени, съблече роклята си и я остави върху одеялото, после смъкна и ленената си долна риза, набрала се леко над змийското коланче, което беше носила под кадифето, скрито от алчното око на гостилничаря. Накрая въпреки нощния хлад се подпря на парапета и огледа двора.
Луната, изтъняваща и мътна, се бе изкачила на четвърт от пътя си през нощното небе. Мулетата на Пико стояха завързани в редица покрай стената отсреща, в краката им беше натрупан фураж, който да поддържа доброто им настроение. Откъм пушилнята още се процеждаше дим, като слой лека мъгла под мътния светлик на луната, Пико, синовете му и швейцарецът се бяха настанили близо до мулетата, в малък бастион, оформен от наредените в кръг издути самари. Фиамета виждаше подстриганата като паница коса на русия младеж, която улавяше слабите лунни лъчи, докато той се въртеше неспокойно в постелята си. Сви пръсти около левия си палец и потърка празното място, където доскоро беше стоял пръстенът. „Какво направих? Дали пръстенът го е довел при мен? Наистина ли нему е предречено да бъде истинската ми любов? Той знае ли го?“
Тур не беше мъжът, когото си беше представяла, докато бе изливала пръстена и бе вплитала в него заклинанието за истинска любов през онзи първи ден на пролетта. Всъщност тя не би могла да каже какъв точно образ бе приел неясният й копнеж да бъде обичана. Потърси в сърцето си плам, помитаща страст или любопитство поне. Нищо. Не че й беше неприятен. Просто беше там, някак си стряскащо солиден и истински. Дружелюбен, със сигурност, като голямо глезено куче, на което никога не са слагали каишка и което те бута с нос да го погалиш.
Винаги си беше представяла, че срещне ли любимия мъж, моментално ще отвърне на чувствата му. Но беше очаквала да е някой… по-дребен. По-възрастен. По-изтънчен. По-добре облечен, най-малкото. И по-богат.
„Той наистина не мирише чак толкова лошо, като за мулетар.“
Обзе я конфузното желание да изтръгне пръстена си от ръката му и да го фрасне в плота на най-близката маса, сякаш това би отстранило някакъв скрит дефект в заклинанието й. Но дори и сега можеше да го усети, въпреки разстоянието — същото онова тихо, почти недоловимо жужене на магията. Заклинанието не беше излъчило и вълничка дори, когато швейцарецът бе нахлузил пръстена, а се бе увило около пръста му и бе замъркало като самодоволна сита котка, която си е напълнила тумбака с риба и сметана. Добре направеното заклинание рядко биваше забележимо дори за вътрешното око на опитен маг. Само ако магията е изработена нескопосано или по-късно е разстроена от външна сила, можеше да се долови с обикновените сетива — като дрънчаща дисхармония, която пилее сила. Първите опити на Тесео дрънчаха толкова гръмовно, че да те заболят ушите, и излъчваха видими с просто око искри. Но хората дори и не подозираха за съществуването на заклинанията, създадени от майстор Бенефорте, защото те се сливаха с вътъка на природата, а не се бореха срещу него.