„Разбираш ли, ако запазиш един труп непогребан и нетленен, новооткъснатата душа може да бъде впрегната към волята на господар…“
Нов оковен пръстен ли търсеше Феранте? Един умрял от насилствена смърт майстор магьосник сигурно би бил източник на огромна сила. Ироничната симетрия навярно се харесваше много на лозимонския владетел — да принуди духа на човека, унищожил пръстена му, да заеме мястото на унищоженото. А ако Феранте бе претърсил къщата им, само Бог знаеше какво друго е привлякло жадното му за сила око.
Тя пресметна времето наум. Една нощ и един ден, докато лозимонците се върнат с ранения си другар в замъка и връчат вълшебната солница на господаря си. Още един ден, докато ангажираният с обсадата Феранте съобрази, че хората му са оставили едно много по-ценно съкровище да гние в полето. Още един ден да се върнат и да открият, че търсеното е изчезнало, и още едни, докато разпитат наоколо за подозрителен труп…
Разтри пулсиращите си слепоочия. Страховете й за баща й би трябвало да свършат със смъртта му. Предполагаше се, че мъртвите са отвъд болката, изцелени и приютени до гърдите на Иисус и светците. През онази първа нощ, едновременно със скръбта, я бе обзела и една лекота на духа, сякаш някакъв неподозиран товар бе свален от плещите й. Сякаш светът й изведнъж се беше разширил, разкривайки над нея огромно празно пространство, в което беше свободна да израсте. Животът й неочаквано бе станал само неин, с правото сама да избира и да взима решения. Сърцето й бе запулсирало с потисната радост, докато гърлото й се стягаше от ридания. Да, онази радост със сигурност беше била голям грях. Би трябвало да чувства единствено скръб и страх от света след загубата на своя баща и закрилник. Само скръб. А не негодувание.
Сега проблемите на майстор Бенефорте отново се бяха настанили в живота й като огромно ято гарвани и я дърпаха надолу. „Не е честно. Ти си мъртъв. Би трябвало да съм свободна.“ Сега над главата й беше надвиснала не смърт, а вечно проклятие, заплашваше я черна магия, с която не знаеше как да се справи.
„Какво мога да направя? Не съм обучена. Самият ти не пожела да ме обучиш. Ти си виновен, че не знам дори откъде да започна. Аз съм само едно недорасло момиче.“
Утре щеше да се присъедини към слугите на монтефолианците и ще избяга с тях на север. А големият глупав швейцарец да върви където иска, стига да не е в нейната посока. Ако ще да се хвърли в най-близката канавка, хич не я беше грижа. Въобще не искаше да го вижда повече. Нито Монтефолия. Нито къщата си. Нито собствената си малка стая, топла и уютна…
Фиамета се уви в одеялото си и зарови лице в тънката възглавница. Неспокойните й мисли най-накрая потънаха в блатото на съня.
Събуди се от неспокоен сън — сънувала бе как се лута из някакъв странен, подобен на лабиринт вариант на дома им в Монтефолия. Къщата беше пуста и полуразрушена, прогнилите дъски на галерията поддаваха коварно под стъпките й, кепенците висяха, наполовина изтръгнати, а мазилката по стените се лющеше. Беше се опитала да запали огън, но напразно, а въоръжени кредитори думкаха по вратата и настояваха на висок глас да им бъдат върнати парите, които майстор Бенефорте беше скрил някъде и Фиамета не можеше да ги намери, макар да търсеше трескаво от стая в стая…
Възглавницата й беше влажна и студена, а одеялото мокро от утринната роса. Тесният сърп на луната беше в зенита си и хвърляше лепкавия си слаб светлик върху вътрешния двор. Все още пропита от неспокойствието на съня, тя се претърколи и надзърна през отворите на парапета. По зида на странноприемницата не се движеха заплашителни човешки сенки, а широкото нощно небе поглъщаше звуците. Само страховете й лишаваха сцената от присъщия й покой; дори от редицата спящи мулета се излъчваше успокоителна животинска топлина. И все пак нещо не беше наред. Тя се взира цяла минута в мрака, преди да разбере какво е.
Последният просмукващ се дим откъм пушилнята се кълбеше надолу, а не нагоре, и се сбираше в локва като забулено от мъгла езерце в средата на двора. Сгъстяваше се. Свиваше се. Безформена, търсеща субстанция… Сърцето й се заблъска в гърдите. Тя затаи дъх, повдигна се на колене, без да я е грижа за студа, и притисна лице към парапета.