Сребристосивият дим прие човешка форма — крака във впит клин, надиплена туника, голяма шапка, приличаща на тюрбан, единият й край провиснал закачливо на рамото. Шапката се килна назад, сякаш да погледне към Фиамета на верандата. Полупрозрачна брада от дим се къдреше под периферията й. Лунните лъчи уловиха слабо сияние, като сребристия край на висок облак, струящо откъм призрачните очи.
— Папа? — прошепна Фиамета. Думата заседна в гърлото й и тя преглътна с мъка.
Фигурата й махна с явно усилие, тънки струйки дим се откъснаха от ръката й при движението. Възелът в стомаха на момичето се стопи в някаква странна радост. „Радвам се да те видя…“ Не трябваше ли духовете да вдъхват ужас със страховитите си превъплъщения? Но майстор Бенефорте изглеждаше толкова… като себе си. Нетърпелив и раздразнителен, както винаги. Почти можеше да чуе гласа му — как я гълчи и заплашва да я напляска за някое закъснение или непохватност — заплаха, която почти никога не изпълняваше, освен когато беше останал съвсем без пари, а в такива дни тя се бе научила да внимава. Прозрачната фигура й махна пак.
Фиамета се прехвърли през парапета, провисна на ръце от ръба на верандата и скочи на двора. Изтича към привидението, после спря — копнееше да го докосне и в същото време я беше страх. Беше ясно, че баща й с мъка удържа формата на дима. Четеше го по изражението му, онова познато напрегнато съсредоточаване, което променяше лицето му, когато работеше върху по-сложните си заклинания. Сивите му ръце се разпериха да я посрещнат, а устните му оформиха думи.
— Папа, не те чувам!
Той поклати глава и опита отново. Нищо. После посочи на юг.
— Какво се опитваш да ми кажеш? — тя подскачаше от крак на крак, като живо огледало на безсилието му.
„Дете идиотче“ — оформи с устни той. Това тя успя да разчете, защото й беше познато до болка. Но онова, което последва, беше прекалено бързо и сложно. Ръцете й се стиснаха в юмруци като неговите.
По-малкият син на Пико седна, разбуден от гласа й, потърка очи и се ококори, вперил поглед в димния човек. Изписка ужасено, хвърли се към постелката на баща си, мушна се под одеялото му и Пико се събуди с недоволно сумтене. В следващия миг зяпна и дръпна одеялото над сина си, чак до собствената си брадичка. Тур също се надигна, а после се изправи, без да сваля очи от сцената пред себе си. Тик, по-голямото момче на Пико, хъркаше.
Тур си пое дълбоко дъх и предпазливо тръгна към Фиамета. Застана до нея — беше по-блед дори от обичайното — и запремества поглед от нейното лице към другото, лунно-сиво и полупрозрачно.
— Това баща ви ли е, госпожице Бенефорте? Какво казва?
Изгубилата търпение мъглива фигура започна да се топи под напора на нощния вятър. Разсипващите се ръце се протегнаха към Фиамета, тя също протегна ръце напред. После димът внезапно се сви в малка бяла сфера и миг по-късно сферата избухна в една-единствена дума: „Монреале!“
Думата и димът бяха отнесени от поредния повей на вятъра.
— Монреале? — повтори глуповато Тур. — Какво искаше да каже?
— Монреале! — Фиамета тропна ядосано с крак. — Монреале, разбира се! Той ще знае какво трябва да се направи. Ако някой знае как мога да спася папа, това е той. Само дето… ако онези приказливи слугини казват истината, той е от другата страна на обсадения манастирски зид.
Швейцарецът кимна сериозно, сякаш не схващаше, че това не е просто интересен факт, а непреодолима пречка.
— Зид, обграден от войскарите на Феранте — подчерта Фиамета.
— Войскарите на Феранте започват да ми опротивяват — спокойно отбеляза той.
— Сигурно много ще се разтревожат от тази новина — тросна му се Фиамета. — Без съмнение ще си плюят на петите и ще ни пуснат да влезем необезпокоявани.
Той се усмихна смутено и разпери ръце.
— Все ще измислим нещо. Първо трябва да идем там. Или поне аз трябва да ида. Не мислите ли, че за вас ще е по-добре, ако утре тръгнете на север с другите монтефолианци?
— Мен няма да ме хвърлиш в първата канавка! — извика вбесена тя. Тур отстъпи крачка и разпери ръце още по-широко. — Това си е моя работа. Мога… мога да ти позволя да дойдеш с мен, и това е всичко.
— Благодаря ви — сериозно каза той.
Устните на Фиамета се извиха подозрително.
— Да не си посмял да ми се подиграваш!
Той отвори уста, затвори я, после отново прибягна до същата глуповато дружелюбна усмивка, която й беше отправил, докато го заплашваше с нощното гърне. Чак сега Фиамета усети, че трепери цялата и че тънката й ленена риза се вее на нощния ветрец.
Слугините на верандата бяха будни, плачеха и се молеха. Шумно вълнение, подобно на онова, последвало нападението над Кати, се разпространи из целия хан и всички наскачаха от леглата си. Историята за призрака се разпространяваше като пожар, разказвана и преразказвяна от онези, които го бяха видели, и от онези, които не бяха, докато накрая госпожа Кати не изпадна в отчаяние.