— Това ще ми съсипе бизнеса!
— Не мисля, че ще се върне — рече Фиамета през стиснати зъби.
— Ще пратя за свещеника и ще го накарам да прекади пушилнята срещу зли духове!
— Какво? Същият свещеник, на когото нямахте пари да платите за погребението на папа?
Двете жени си размениха по една смръщена физиономия. Слугините крякаха истерично и си разказваха небивалици. Тик протестираше високо, задето никой не го бил събудил да види призрака. Фиамета се върна в студената си постеля и захлупи лицето си с възглавницата. Никой не посмя да я доближи.
Безкрайната нощ най-сетне отстъпи пред мъгливо розово-оранжево утро. Главата на Фиамета пулсираше от болка, устата й беше като натъпкана с памук, а очите й дращеха като посипани с пясък. Тя ядно навлече съсипаната си кадифена рокля. Искаше само едно — да се махне от това място. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Поне Тур не я забави с глупави възражения. Вече облечен, той бе навил и овързал постелята си само минута след като се беше измъкнал от нея. Двамата седяха на пейките в общото помещение и преглъщаха с бира закуската от сух хляб. Първата значителна пречка пред бързото им потегляне се оказа белият кон, който трябваше да изведат от пасището. Жената на ханджията, след като ги гледа как търчат след него през мократа от росата трева, поклати глава, изнесе крина с овес за примамка и сама му сложи седлото. После подаде юздите на Тур, който ги връчи на Фиамета.
— Не можеш ли да яздиш? — попита тя бъдещия си кавалер.
Той поклати глава.
— Майка ми гледа само няколко кози. Не можем да си позволим даже крава, какво остава за кон. — После сконфузено добави: — Но мога да водя коня, докато вие го яздите. Като мулетата.
— Ами… добре — рече Фиамета, изпълнена с подозрения. Застана до животното, носът й бе на едно равнище с плешките му. — Заведи го до оградата, за да се кача.
— О, това е лесно — каза Тур, хвана я през кръста и я метна на коня, сякаш беше тригодишно дете! При гневния й поглед добави извинително: — Много по-лека сте от волска кожа, пълна с камъни, мадонна Бенефорте.
Тя подви полите на роклята около краката си, нагласи вързопа на Тур пред себе си, стисна дългата мазна грива, преглътна и кимна:
— Хайде, води.
На белия кон хич не му беше приятно да изостави зеленото пасище, но след като излязоха на пътя, изглежда, се примири със съдбата си и послушно затропа до швейцареца. Госпожа Кати ги гледа, докато не се изгубиха от поглед, сякаш да се увери, че наистина си тръгват, отнасяйки със себе си и лошия късмет. Ранната утринна светлина беше мека и златна, подпалваше помайващите се струйки мъгла по ливадите и хвърляше в краката им острите като ножове сенки на тополите и кипарисите покрай пътя. Влажният, затоплящ се въздух ухаеше на пролетни цветя. Малки каменисти ручейчета пресичаха начесто пътя, който ту се спускаше в сенчести долчинки, ту пак се изкачваше нагоре. Слънцето и топлият гръб на коня постепенно прогониха нощния хлад от костите на Фиамета. Ако не я болеше главата и не беше толкова уморена, ездата щеше да бъде приятна.
Тур крачеше с лекота край коня, като от време на време го потупваше окуражително по врата. Поне на него нощните вълнения, изглежда, не бяха му се отразили. Докато прехвърляха хребета на нисък хълм, той погледна през рамо към Фиамета и каза:
— Баща ви каза „Монреале“. А вие го нарекохте „абата“ — да не същият човек, когото брат ми споменаваше в писмата си като епископ Монреале?
— Да, един и същи човек е. Само дето, за разлика от римските епископи, той наистина изпълнява задълженията, произхождащи и от двата му поста, както казва папа… Както казваше. Бащата на абат Монреале бил благородник от Савоя, който се оженил за дама от Ломбардия. Монреале не бил най-големият им син и тръгнал да си търси щастието като капитан във френската армия по времето, когато французите изтласкали англичаните от Бордо. Брат ти Ури често го молеше да му разказва за това, а и по принцип не беше трудно да го уговориш, макар да се преструва, че сега го е срам от младежките му лудории. Монреале упорито се опитваше да убеди Ури, че ще му е по-добре, ако стане монах и служи на Бога, вместо на дук Сандрино. Това се превърна в нещо като постоянна шега между двамата, само дето не беше съвсем шега. — Фиамета прехапа устни. Сега вече не беше шега, това поне беше сигурно. — Баща ми и абатът бяха нещо като приятели. Отначало, защото бяха двамата най-добри магьосници в Монтефолия, предполагам, а и папа трябваше да бъде в добри отношения с абат Монреале, ако искаше да получи църковното си разрешително от епископ Монреале. Но мисля, че наистина си допадаха. Когато Монреале слизаше в града, за да нагледа делата на епархията, двамата често сядаха във вътрешния ни двор, пиеха вино и си приказваха. А понякога отиваха за риба на езерото. Папа беше по-практично настроен, искаше да усъвършенства материалната магия. Монреале се интересува по-скоро от теорията на магьосничеството — във връзка е духовните си задължения, предполагам. Понякога папа отиваше при него да търси вдъхновение, когато се случеше да зацикли в изработването на някое ново заклинание. Монреале сигурно разбира от оковна магия, или поне ще му се наложи да я изучи, за да й се противопостави.