— Оковна магия?
— Черно некромантство. — Тя описа сребърния пръстен с бебешката маска, който беше носил Феранте, раклата със запазеното в сол бебешко трупче и за връзката между двете, която майстор Бенефорте беше подозирал, потвърдил и прекъснал.
— Боя се, че тези нива на магия са много над разбиранията ми — скромно рече Тур.
— Да, виждам — въздъхна Фиамета. Но за да бъде честна, се принуди да добави: — И над моите също. — Но не и за Монреале. — Нито за майстор Бенефорте — това вече не можеше да се скрие, макар Фиамета да беше почти сигурна, че баща й никога не е казвал на епископа за експеримента си във Флоренция. Ако неясните й догадки бяха верни, в момента духът на баща й висеше над бездна от вечно проклятие, като марионетка в ръцете на Феранте. Душата му я грозеше опасността да бъде откъсната от Бога. — Надявам се абат Монреале да не е толкова зает с обсадата, че да не се погрижи за една бедна изгубена душа.
Тур се намръщи замислено, свел очи към криволичещия път.
— Ако Феранте успее да подчини на волята си духа на баща ви, и ако тази оковна магия е толкова мощна, колкото предполагате, то всички онези хора, които Монреале се опитва да защити, ще бъдат изложени на голяма опасност. Съдбата на баща ви е пряко свързана с неприятностите на абата. Смятам, че ще се погрижи за него. — Решимостта стегна лицето му. — Само трябва да ви заведа там жива и здрава. Точно така.
Фиамета стисна здраво гривата, докато Тур водеше коня през един каменист поток в подножието на хълма. След като опасността премина, тя попита:
— Каква е твоята магия, Тур? Брат ти сигурно е подозирал, че имаш някакъв талант, иначе не би си правил труда да ти търси работа при магьосник.
Тур сви неуверено уста.
— Не съм сигурен. Никога не ме е изпитвал истински майстор. Мога да откривам вода с пръчка. Умея да намирам разни неща, както казва майка. Веднъж намерих едно момиченце — Хелга, дъщерята на мелничаря — беше се загубило в снежна буря. Но пък всички бяхме излезли да го търсим, така че може просто да съм извадил късмет. А и отдавна си мисля… — той се прокашля, сякаш се беше смутил — мисля, че мога да усещам металната руда в скалите. Но така и не посмях да го кажа, защото ако грешах, мъжете щяха да ми се разсърдят жестоко. Разкопаването на метална жила е тежка работа, а ако се окаже фалшива… — Той се поколеба, после добави срамежливо: — Веднъж видях гном, не много отдавна. — Сякаш се канеше да добави още нещо, завъртя несъзнателно пръстена на ръката си, но после само поклати глава. — А вие, мадонна Бенефорте? Вие сигурно сте обучена.
Тя навъси чело. Би трябвало да е обучена, да. Но…
— Много ме бива с огъня — каза най-накрая. — Дори и татко ме кара да му паля огъня. А и латинското ми произношение е добро, както казва — казваше — папа. — Лицето й се отпусна при спомена. — Най-доброто нещо, върху което съм работила досега, беше когато папа ми позволи да му помагам, докато приготвяше заклинание за плодовитост на госпожа Тура, жената на търговеца на коприна. Нямаше деца, макар да беше омъжена от четири години. Разбираш ли, заклинанието изискваше равновесие на мъжки и женски елементи. Направихме го във формата на колан от малки сребърни зайчета. Той ми позволи да проектирам и оформя зайчетата, всичките различни. Наложи се да купя два живи заека за модел. Бели френски зайци. Лоренцо и Чечилия. Родиха си бебета. Обожавах ги — толкова бяха мекички! Малките зайчета ни трябваха за заклинанието. Но после им се родиха още бебета и те постоянно се измъкваха от мястото, което им бях оградила в задната ни градина, и опасоха всичките билки на Руберта, освен това цапаха из цялата къща и папа караше мен да им чистя. Така че когато завършихме заклинанието, папа каза, че трябвало да изядем всички зайци. Трийсет и шест наистина са твърде много, но със седмици не можах да простя на Руберта, тя е нашата готвачка. Заешка яхния, равиоли със заешко, заешка наденица… аз отказах да се храня — добродетелно заяви тя, само че после развали страстния разказ за мъченичеството на домашните си любимци, като добави: — Освен дето помогнах да изядем Лоренцо, защото той винаги ме хапеше.