Намръщи се при вида на ухилената физиономия на Тур и той моментално възвърна сериозния си вид.
— Измъкнах скришом Чечилия, отнесох я извън града и я пуснах.
— И проработи ли? — попита Тур, когато тя замълча.
— Кое? А, заклинанието. Да. Госпожа Тура роди момченце миналия месец. Надявам се и двамата да са добре. — Магазинът на един търговец на коприна би бил привлекателна мишена за апетитите на мародерстващите войници. Но може би госпожа Тура е избягала при роднини.
Той вдигна пръстена с лъвската маска към слънцето и завъртя ръка, търсейки светлината.
— А този пръстен магически ли е?
От думите му я полазиха тръпки, защото бяха почти същите като онези на неговия — мъртъв? — брат.
— Той… трябваше да бъде магически, но не се получи, така че го носех просто като бижу.
Тя го погледна притеснено, но той само отбеляза:
— Много е красив.
През последните дни беше живяла час за час, без да се вглежда в бъдещето. В резултат ето я тук, сама в пустошта, или най-малкото в нечия чужда гора, в компанията на един почти непознат мъж. Само преди седмица би сметнала подобна ситуация за крайно компрометираща. Всички грижливи социални бариери обаче сега й изглеждаха крехки и фалшиви като сценичен декор. Каква ли съдба я чакаше в края на пътя?
Зестрата трябваше да дойде от големия бронзов Персей, който майстор Бенефорте не беше доживял да довърши, нито дук Сандрино да плати. Сега щеше да наследи къщата, макар че вече сигурно бяха останали само голите стени. Или пък кредиторите на баща й можеха да й наложат запор, да спечелят делото и да си поделят парите от продажбата й, оставяйки я напълно разорена… И по-лоши неща се бяха случвали на безпомощни вдовици и сираци в съдебните зали. Свободното бъдеще, пред което беше изправена, можеше да се окаже страховито, останеше ли без пари. Контролът, който една богата млада жена можеше да упражнява върху съдбата си, беше право пропорционален на размера на средствата й. А ако младата жена беше бедна… същото важеше и за нея. Само дето беше различно.
Ако нашествието на Феранте успееше, това би сложило край на надеждите й. Само ако Феранте се провалеше, Фиамета имаше някакъв шанс да си върне част от наследството.
Сведе поглед към Тур, който крачеше до коня. Бяха излезли от изпълнената с жужене на насекоми гора и на слънцето косата му грееше по-ярко от пръстена с лъвската маска. Прободе я чувство на вина, задето се е запритеснявала за някакви си пари, когато още не беше ясно какво е станало с брат му Ури. И наистина ли беше толкова неясно, колкото го беше представила тя в желанието си да смекчи лошата вест? Ударът й се беше сторил смъртоносен. Липсата на сигурност поне ги беше повела в една и съща посока. Ако знаеше, че брат му е мъртъв, каква причина би имал да я придружи? Изобщо не вярваше в свидетелството на пръстена. „Как е възможно ти да си истинската ми любов? Та ти дори не ме познаваш. Сигурно си омаян от някаква магическа илюзия за мен и когато откриеш какво представлявам наистина, ще ме намразиш.“ Очите й плувнаха в сълзи. „Дете идиотче. Престани да цивриш“ — сгълча се мислено тя.
Когато стигнаха до ливадата и горичката, където беше убит, или може би умрял от естествена смърт майстор Бенефорте, наближаваше обед. Конят се зае с тревата, Тур седна, за да даде почивка на краката си, а Фиамета тръгна да обикаля наоколо. Но вече не долавяше присъствието на баща си тук. Ливадата изглеждаше невинна и красива под светлината на слънцето и нищо повече. След малко продължиха пътя си. Докато напредваха под топлите обедни лъчи, Тур й разказа това-онова за собствения си живот. Изглежда, нямаше много за разказване, пък и Тур явно не беше от най-словоохотливите. Взимал уроци при селския свещеник — Фиамета въздъхна с облекчение, когато научи, че може поне да чете и пише. Имал по-малка сестра, която умряла от чума, навярно, ако се съдеше по датите, при същата тежка епидемия, която беше отнесла и майката на Фиамета. Смъртта на баща му в мината сложила край на образованието му и поставила началото на тежката му работа в долината, а брат му Ури отпратила към по-бляскавия живот на наемен войник. Мините й се сториха страшно досадни. Никога не бе предполагала, че толкова много мъжки ръце, толкова много изкачени стъпала и толкова много подхранващи пещите дърва са необходими, за да стигнат малките лъскави кюлчета метал до окончателната си съдба в работилницата на баща й. Тур никога не бил виждал град — всъщност никога досега не бил напускал долината на Брюинвалд. Изглеждаше удивен и изпълнен с благоговение, когато тя му каза, че е живяла в Рим и Венеция. Зяпаше заоблените хълмове и обикновените малки ферми, сякаш бяха някакви чудеса. От чисто практична, житейска гледна точка, той си беше истинско бебе, смутено заключи Фиамета.