Като се сниши от вътрешната страна на зида, тя поведе Тур нагоре по хълма — движеха се по края на обширното пасище. Тур надникна над камъните и мълчаливо посочи една долчинка от другата страна. Оранжевият светлик на лагерен огън изпъкваше в мрака над нея, движеха се човешки сенки, а вятърът носеше към тях гласове и дим. Част от хората на Феранте вечеряха с откраднато манастирско овнешко.
Почти безшумно Фиамета и Тур се прехвърлиха през следващия зид, мушнаха се в лозята от другата му страна, стигнаха гората и я заобиколиха от изток, над склона. Внимателните им стъпки през буреняците трещяха в ушите на Фиамета като удари с чук. Накрая дойде моментът, стига преценката й да беше вярна, да се спуснат през дърветата с надеждата да излязат пред страничната вратичка на „Свети Джеронимо“. Тя се взря притеснено в дълбоките сенки. Около манастирската стена трябваше да има повече стражи. След като отхвърли няколко паднали клона, Тур се спря на една дебела тояга, достатъчно здрава, за да не се счупи при първия удар. „Ох, Света Дево. Защо не избягах на север, докато още можех?“ Фиамета хвана Тур за ръка и го поведе през гората.
7.
Справяха се добре, докато не се спънаха в заспалия страж.
Мъжът лежеше на земята, увит в сиво одеяло. На слабата лунна светлина и сред дълбоките сенки приличаше досущ на повалено дърво. Беше заел позиция точно на мястото, към което се беше отправила Фиамета — една падинка в края на гората, от която се откриваше ясна гледка към полето пред страничната врата. Два фенера върху каменната стена над вратичката хвърляха светло петно върху зелената трева. Явно входът се охраняваше срещу нощно нападение. Фиамета толкова се бе съсредоточила върху така близката си вече цел и беше толкова обнадеждена от лекотата, с която я бяха открили, че беше готова да хукне през зелената морава. Дори не погледна надолу, докато поваленият дънер, върху който стъпи, за да вижда по-добре, не поддаде под краката й, не се разтресе и не скочи с ядни псувни. Тя отскочи с уплашен писък. Зловещо изстърга изваден от ножницата меч. Картини от клането по време на банкета се затълпиха в главата й, тя чуваше как лъскавият метал се забива в плът.
Тур хвърли вързопа си и застана между Фиамета и мечоносеца, стиснал здраво тоягата в дясната си ръка. Войникът изкрещя с цяло гърло „Лозимо! Лозимо!“ и замахна с всичка сила към врата на Тур. Тур посрещна острието с тоягата, то се заби толкова дълбоко, че се заклещи, и швейцарецът почти успя да изтръгне меча от ръцете на противника си. Сетне наполовина разсечената тояга се счупи. Тур скочи напред и се сборичка с мъжа, като успя да стисне с две ръце китката, която държеше оръжието.
Стражът продължаваше да крещи — сигурно имаше другари наблизо. Тур се бореше мълчаливо и се опита да разбие устата на лозимонеца с челото си. Докато двамата се бореха и пъхтяха, втори страж изтича от прикритието си в края на гората на стотина метра южно от тях. Носеше лък и го опъваше в движение. Стрелите в колчана му тракаха като кости. Спря съвсем наблизо и запъна на тетивата тежка къса стрела, чието острие лъсна на лунната светлина. Вдигна лъка, но се поколеба — търсеше ъгъл, който да не застраши другаря му. Фиамета изкрещя предупредително, Тур видя лъкометеца и завъртя противника си между двамата.
Стрелецът беше космат човек с огромна коса и гъста къдрава черна брада. Зъбите му лъснаха сред гъстака, докато кривеше съсредоточено лице. Единственото, за което се сети Фиамета, бе да подпали растителността. Докато той заобикаляше счепкалите се мъже, търсейки пролука към Тур, тя се съсредоточи върху често използваното домакинско заклинание, очите й се свиха, ръцете й се стиснаха решително в юмруци…
Бащиният й глас й прошепна в ухото:
— Не, Фиамета! Това е грях!
Устата й зина, тя се завъртя, но не видя нищо, нямаше пушек нито…
От земята пред краката на стрелеца пръст, прах, опадали листа и дребни съчки се надигнаха и се сляха в човешка снага. Вихрушка от камъчета и изгнили жълъди оформиха крака, надиплена туника и голяма платнена шапка… Папа! Със сащисан писък лъкометецът отскочи крачка назад, пусна тетивата и стрелата литна през дърветата.
Чу се хрущящо изпукване на кости и Тур изтръгна меча от ръцете на войника. Лозимонецът изкрещя от болка. Стрелецът заквича, когато фигурата от листа се превърна във вихрушка и се завъртя около главата му, хвърляйки прах в очите му и съчки в брадата му. Тур се наведе, грабна изпуснатия меч, изправи се и се нахвърли върху противника си. Швейцарецът въртеше меча в бясна осмица, необучен, но опасен в устрема си. Лъкометецът затърка трескаво очи.