— Бягайте! — долетя от нищото гласът на майстор Бенефорте.
Фиамета хукна напред, грабна Тур за ръката и го затегли.
— Тичай към вратата!
Останал без дъх, той само кимна. Двамата се изкатериха на бегом от падинката. Дългите му крака скоро я изпревариха и тя заподскача във въздуха при всяка крачка, оставяйки го да я тегли. Плешките й се свиваха в очакване всеки миг да се чуе звънтеж на тетива и тежката стомана да разтроши ребрата й, да се забие дълбоко в дробовете й…
Сякаш мина цяла вечност, докато стигнат до страничната врата, мержелееща се като мираж в светлината на фенерите. Фиамета се хвърли отгоре й, останала без дъх, и изхриптя „Помощ!“, но гласът й приличаше повече на шепот, а ударите й бяха немощни като на бебе. От юмруците на Тур дъбовите талпи се разтресоха на скритите си железни панти. „Помощ!“ — не се поколеба да изкрещи с цяло гърло той.
— Кой тропа? — чу се недоволен мъжки глас някъде над главите им.
Фиамета отстъпи назад и изви врат нагоре, но успя да различи само неясните очертания на нечии глави, едната с тонзура, другата с шлем, на фона на ярката светлина на фенерите.
— Помощ! Търсим убежище, за Бога! Трябва да говорим с абат Монреале!
Главата с шлема проточи врат.
— Я, че аз го знам туй момиче. Това е щерката на златаря на дука. Мъжа обаче не го познавам.
— Казва се Тур Окс, брат е на вашия швейцарски капитан — извика Фиамета. — Дошъл е да търси ранения си брат. Ох, пуснете ни, по-бързо! Те са по петите ни!
— Абатът ни забрани да отваряме вратата — каза онзи с тонзурата.
— Тогава пуснете въже — каза Тур. Първите две думи прозвучаха спокойно, а третата се извиси във вик, когато една стрела се удари със звън в стената само на метър от него и рикошира в мрака. Двамата бяха идеални мишени. Тур пристъпи между Фиамета и нощта.
— Можем да пуснем поне момичето — рече главата с шлема.
— Грях ще е да я пуснем в манастира. По-добре мъжа.
— Ба! Лечебницата ви е пълна с ревящи жени, братко. Не се заяждай.
— Побързайте! — изпищя Фиамета, когато още една стрела изсвистя, заби се в дървото на вратата и затрептя с дълбоко басово жужене.
Най-накрая по стената се спусна въже с вързани на равни разстояния възли. Тур вдигна Фиамета почти на половината височина — със слабичките си момичешки ръце тя едва ли щеше да се изкатери по-бързо — и се замоли на Бога девойката да не се изпусне. Фиамета запъхтяно се заизкачва, дланите й се ожулиха, но тя се просна по корем на стената и се претърколи от другата й страна, оплетена в полите си.
— Бързо, Тур!
Войникът и монахът стояха на дървена платформа, която не изглеждаше никак стабилна — явно бе издигната набързо като наблюдателница над страничната врата. Войникът с шлема се взря в нощта, вдигна лъка си и пусна с ругатня една стрела в отговор на онази, която изсвистя на педя от главата му.
— Може би това ще ги задържи тия мръсници! — изръмжа той и се сниши зад стената.
Тур се преметна през зида и падна върху платформата, от което тя се разтресе. Монахът изтегли въжето. Войникът надникна отново над стената, подавайки само шлема и очите си. Фиамета опипа трескаво Тур за кръв — слава Богу, не беше улучен. Очите на лъкометеца сигурно още бяха полуслепи от прахта — ако се съдеше по силата на стрелите му, явно ги беше последвал досами стената.
— Трябва да се видя с абата — задъхано каза Фиамета на клекналия монах. — Спешно е.
Войникът изсумтя:
— Божиите кокали са ми свидетели, така си е.
Монахът се намръщи.
— Само защото сме направили изключение от правилата си за мълчание, не означава, че може да използваме богохулен език в манастира.
— Аз не съм полагал обет за мълчание.
Монахът изкриви лице — явно спорът не се водеше отсега, — после се обърна към Тур:
— Тя защо иска да говори с абата?
— Заради баща ми — отговори му Фиамета. — Боя се, че е в голяма опасност. Душата му е в опасност. Видяхме как Феранте използва черна магия.
Войникът се прекръсти, а монахът изглеждаше недоволен.
— Ами… кажи й да ме последва — рече той на Тур, после се смъкна по триъгълните подпори на платформата. Оказа се, че дворът под тях е манастирското гробище.
— Защо вие не й кажете? И аз ли да дойда? — попита объркано Тур.
— Да, да — рече нетърпеливо монахът.
— Опитва се да не говори с жена — обясни шепнешком Фиамета.
— О — примигна Тур. — Няма ли вяра на временното разрешение, дадено от собствения му абат?
Фиамета се усмихна горчиво, свела поглед към бръснатия череп на монаха.