— Може пък да е непокорен дълбоко в сърцето си.
Монахът вдигна глава и я погледна възмутено право в очите, но после по лицето му се изписа двойно по-голямо смущение. Двамата го последваха — Тур слезе първи и се обърна да поеме Фиамета при последния скок от няколко стъпки височина. Замлъкналият отново монах им махна да го последват през друга врата, водеща към коридор, после през едно още по-тъмно помещение, докато накрая не се озоваха във вътрешен двор, обграден от галерия със сводове. Той ги поведе по няколко стъпала и почука на една врата. След миг друг монах отвори и подаде глава навън. Оранжева светлина от свещи се плисна през отвора. Фиамета с облекчение позна секретаря на абат Монреале — брат Амброзио — едър мъж, който обичаше котките, зайците и другите дребни животинки и когото често бе срещала в компанията на абат-епископа.
В поредно потвърждение на факта, че старите навици умират трудно, водачът им мълчаливо посочи Тур и Фиамета.
— Фиамета Бенефорте! — възкликна изненадано секретарят. — Откъде се взе?
— О, брат Амброзио, помогнете ми! — възкликна Фиамета. — Трябва да говоря с абат Монреале!
— Влизайте, влизайте. Благодаря ти, братко — отпрати той мълчаливия им водач. — Можеш да се върнеш на поста си.
После ги въведе в малка стая, която, изглежда, служеше за кабинет на абата. Беше обзаведена с писалище и две свещи от пчелен восък, които хвърляха светлина върху някакъв документ и паче перо. Втори свещник гореше с ярка светлина върху миниатюрен олтар под малко дървено разпятие с изящна дърворезба, висящо на стената отсреща. Когато влязоха, абат Монреале се изправи — беше се молил на колене пред него.
Беше облечен в сиво расо, каквото носеха и всички останали монаси в манастира, качулката му беше отметната назад и само коланът с ключовете обозначаваше ранга му. Изсеченото му лице изглеждаше уморено и тревожно. Сивата му коса оформяше кръг около обръснатото теме и си пасваше почти идеално с цвета на расото. Дрехата го правеше да изглежда по-едър, отколкото беше в действителност — годините на аскетична умереност бяха стопили всичко излишно по снагата му. Сивите му вежди подскочиха изненадано.
— Фиамета! Избягала си! Радвам се, че си добре. — Приближи се към нея с топла усмивка и хвана ръцете й. Тя приклекна в реверанс и целуна епископския му пръстен. — Баща ти с теб ли е? Не бих се отказал от помощта му в момента.
— О, отче — започна тя, после лицето й се сгърчи. Присъствието на абата я изпълваше с чувство за безопасност и това бе прекършило силите й, които не й бяха изневерили дори в страховития мрак на гората. — Той е мъртъв — прошепна тя.
Монреале, с изопнато от потрес лице, я заведе да седне на една пейка до стената. Погледна любопитно към Тур и с жест го покани да се присъедини към тях.
— Какво се случи, дете?
Фиамета подсмръкна и овладя гласа си.
— Измъкнахме се от замъка, преди вас, струва ми се.
— Да.
— Избягахме с една лодка. На татко внезапно му стана много зле. Мисля, че беше някаква болест на сърцето, заради банкета, бягството и ужаса.
Монреале кимна разбиращо. Макар самият той да не беше лечител, като надзорник на монтефолианските лечители, абатът познаваше както физическите, така и духовните болежки на хората.
— Папа купи кон в Цечино и продължихме с него в нощта. Но Феранте беше пратил войници след нас и те ни настигнаха по пътя. Аз се скрих, а папа се би с тях. Намерих го на полето, мъртъв, макар да не беше ранен — мисля, че сърцето му се беше пръснало. Бяха го съблекли почти до голо. Закарах тялото му в един хан, където ме намери Тур… о! Попитай за брат си, Тур! Това е по-малкият брат на капитан Окс — побърза да обясни Фиамета. — Пътувал е към Монтефолия и — попитай, Тур! — Нейната тревога не беше единствената тук, макар швейцарецът да се държеше далеч по-търпеливо.
— Виждали ли сте брат ми, свети отче? — попита Тур. Гласът му беше спокоен, макар че въртеше нервно пръстена с лъвската маска. — Той тук ли е?
Монреале насочи цялото си внимание към Тур.
— Съжалявам, синко. Видях брат ти да пада, но той не беше сред онези, които пренесохме тук. Аз… стори ми се, че ударът, който получи, беше смъртоносен, но точно тогава трябваше да се бърза и не мога да кажа със сигурност, че е загинал. Боя се, че не мога да ти вдъхна голяма надежда за живота му, но ти, синко, трябва да се надяваш за душата му — той беше един изключително достоен мъж, — ако това ще ти помогне. Но… все пак има възможност той още да лежи с другите ранени в замъка. Тялото му не беше върнато с другите по време на вчерашните преговори. Аз… ако трябва да бъда напълно откровен, не съм чул нищо за него. Толкова много неща ми се струпаха на главата.