— Тя не е тук. Доколкото знам както тя, така и кастеланът са взети за затворници, заедно с дукесата и лейди Джулия. — Монреале потри врата си, сякаш го болеше, застана пред тесния прозорец и се загледа в мрака навън. — Не че не ти вярвам, дете. Но на практика думите ти не променят много нещата. Войските от Лозимо вече са на път и пристигнат ли, съпротивата ни само ще влоши изхода от цялата ситуация. Виждал съм обсади и какво правят те с хората.
— Но Феранте използва черна магия! Не видяхте ли мъртвото бебе на банкета?
— Дали не съм видял какво? — Крачещият замислено Монреале се завъртя като ужилен.
— Бебето в раклата. Столчето за крака на Феранте, което се отвори, когато Ури го изрита от подиума малко преди да го пронижат. — Тя се постара да си спомни съвсем точно случилото се в хаоса на онзи момент. Монреале се беше намирал зад съборената маса, като едновременно пазеше Асканио, въртеше жезъла си и търсеше изход, разделяйки вниманието си сред множеството от врагове и помощници, като междувременно се оттегляше към другия край на подиума.
— Видях столчето. Но не съм го видял да се отваря.
— Аз го видях. Съдържанието му се изсипа в краката ми. Полата ми се беше заклещила под ръба на масата. Столчето беше пълно с каменна сол и с онова ужасно, изсушено и съсухрено новородено бебе. Папа каза, че духът му бил заробен към грозния пръстен с бебешка маска, който Феранте носеше на дясната си ръка. Вие нищо ли не усетихте? Феранте ослепи един човек с пръстена си, а после се опита да го използва срещу папа, но папа направи… нещо… и пръстенът изгори ръката на самия Феранте. Папа каза, че е освободил духа на бебето, но не знам как го е направил.
Абат Монреале развълнувано се обърна към секретаря си.
— Брат Амброзио, ти видя ли това?
— Бях от другата ви страна, отче. Един лозимонец налиташе да ви отсече главата и аз се опитвах да го отблъсна с един стол. Съжалявам.
— Не се извинявай. — Монреале отново закрачи напред-назад. — Пръстенът. Пръстенът! Разбира се! Проклятие!… Искам да кажа, Бог да ме благослови. Това е било значи.
— Значи все пак сте усетили нещо — с облекчение заключи Фиамета.
— Да, но трябваше да усетя много повече! Какво може да е направил Феранте, за да прикрие… — Той тръгна към масивната стенна библиотека, сякаш дръпнат на въже, после се обърна и поклати глава. — По-късно. Ще ми се баща ти да беше тук сега, Фиамета.
— Вие какво видяхте в онзи пръстен, отче?
— Изглеждаше така, сякаш съдържа обикновено заклинание срещу въшки и бълхи, от онези, които всеки би могъл да носи в амулетна торбичка в джоба си. Помислих се, че е признак на глупава суетност да отлееш нещо толкова обикновено в сребро. Но все пак нещо не беше съвсем наред… тогава си помислих, че просто е направено нескопосано. Но ако заклинанието срещу въшки и бълхи е имало за цел да прикрие друго, нещо като отвличащо вниманието заклинание… тогава под него… — Той пое въздух през зъби. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. — А ти какво усети в него, дете?
— Грозота.
— „От устата на младенците…“ Караш ме да се срамувам. — Той се усмихна тъжно. — Но пък нали си дъщеря на баща си.
— Точно това бях започнала да ви казвам. Хората на лорд Феранте се върнаха — в хана, където бях закарала тялото на папа… — Фиамета описа набързо неприятните си приключения с ханджията Кати, алчността му, пушилнята, странната кражба, извършена от наемниците на Феранте, и появата на майстор Бенефорте, веднъж от дим и втори път от сухи листа. Тур потвърди подробностите от пътуването им. Доста по-колебливо Фиамета повтори онова, което майстор Бенефорте бе споделил с нея относно предишния си опит с оковен пръстен, макар да не спомена по име Лоренцо Медичи или Флоренция — това бе въпрос на лична изповед. После сподели и страха си, че Феранте е решил да превърне духа на майстор Бенефорте в свой нов и по-могъщ роб. С напредването на разказа й раменете на абат Монреале се привеждаха все повече.
— Папа извика името ви — завърши Фиамета. — Търсеше помощ от вас. Отче, какво ще правим сега?
Монреале въздъхна дълбоко.
— Точно преди да дойдете бях коленичил и се молех за просветление, за някакъв знак, който да потвърди, че решението ми да приема примирието е правилно. Това е най-големият риск, който поема човек, когато се моли. Понякога Господ наистина ти отговаря. — Той кимна уморено към секретаря си. — Скъсай договора за примирието, брат Амброзио.
С внимателни движения едрият монах взе документа, върху който беше работил преди да пристигнат Фиамета и Тур, и бавно го скъса през средата. После пусна парчетата да паднат на пода. Погледът му срещна очите на Монреале с израз на одобрение, примесено със страх.