Някои от мъжете бяха наставали, други още спяха. От едната страна на Тур монтефолиански гвардеец с набола брада и вонящ на неколкодневна засъхнала пот, стисна здраво очи, обърна се, като повлече одеялото със себе си, пръдна и отново захърка. Тур стана, разкърши схванатите си крайници и се нареди на опашката за клозета. Затворът на Ури поне едва ли беше толкова претъпкан.
С обличането не срещна проблеми — беше спал с дрехите. Единствените му дрехи, понеже беше загубил всичките си вещи в битката предната нощ. Е, поне се вписваше съвършено сред безимотните монаси, макар че неговата бедност бе по-скоро случайна, а не доброволна. Щеше да посвети бедността си на Бога, също като братята, заедно с гореща молитва Бог да направи въпросната бедност възможно най-краткотрайна.
В трапезарията един монах разпределяше на порции наличните провизии — черен хляб, бира и разредено вино. Порциите не бяха големи. Хлябът беше вкусен, но при така стеклите се обстоятелства Тур не посмя да си поиска допълнително. Бирата беше истинска благодат, особено за пресъхналата му през нощта уста.
Веднага щом преглътна първия залък, Тур се зае да разпитва всеки, който би могъл да знае нещо за Ури. Мъжете се интересуваха от съдбата на Ури и на свой ред му разказваха страховитите си истории за битката и избавлението, но нито един нямаше по-пресни новини или по-достоверно предположение относно съдбата на швейцарския им капитан от тези на абат Монреале и Фиамета. От зловещата несигурност вратът на Тур започна да се схваща болезнено.
В трапезарията имаше и жени, но Фиамета не беше сред тях. Повечето говореха тихо, с изключение на една остроноса матрона, чиито оплаквания дразнеха слуха с носовата си пронизителност, докато накрая бедната не седна тежко на пода и не заплака с глас. Друга жена я вдигна и я заведе в женската спалня. Тур потърка пръстена с лъвската маска и се зачуди дали би могъл да заговори някоя от жените и да попита за Фиамета. Още не беше събрал кураж, когато се появи брат Амброзио и го докосна по рамото.
— Тур Окс? Абат Монреале иска да говори с вас.
Тур облиза последните заблудили се трохи от пръстите си, пресуши халбата и я върна на монаха, който раздаваше храната. После тръгна след брат Амброзио.
Секретарят го преведе през един вътрешен двор, оттам през поредица от коридори, през галерията, по каменни стъпала и накрая по едно дървено стълбище, което ги изведе на плосък покрив над кабинета, където Тур и Фиамета бяха разговаряли с абата предната нощ. Стените на параклиса се издигаха в арки северно от тях. Дървен гълъбарник заемаше единия край на покрива. Монреале стоеше до него със свалена качулка. Брат Амброзио спря и даде знак на Тур да изчака.
Пъстър сив гълъб пърхаше неспокойно върху ръката на Монреале. Абатът, изглежда, му говореше нещо — докосна с устни главата на птицата, после вдигна високо ръка. С ромонливо гукане и плясък на криле, гълъбът се издигна в небето, направи две кръгчета над параклиса и литна на юг.
Тур и брат Амброзио закрачиха към абата по тънкия хрущящ слой изсъхнали на слънцето птичи изпражнения. Монреале се обърна, усмихна се и вдигна поглед към небето.
— Върна ли се вече някой, отче? — почтително попита брат Амброзио.
Монреале въздъхна и поклати глава.
— Нито един. Нито един! Боя се за своето ято.
Амброзио кимна в знак, че е доловил двойственото значение на думите му, и двамата впериха поглед на юг под бледата утринна синевина, заслонили с ръка очите си. Най-накрая Монреале сложи край на съзерцанието им, като сви юмрук в яден жест и ги поведе надолу по стълбите към кабинета си, а оттам в съседната стая.
Тур се заоглежда смаяно. През големите, високи, гледащи на север прозорци влизаше много светлина; покрай стените бяха наредени ракли и кутии за книги. Полиците по стените тежаха от медни, керамични и глинени стомни, бутилки от рисувано стъкло и тайнствени кутийки с латински надписи. Имаше две големи работни маси, едната в средата на стаята, другата до отсрещната стена, отрупани с най-различни дреболии, нахвърляни листове и опърпани тетрадки с платнени подвързии. В единия ъгъл имаше тясно буре, пълно с дъги от най-различна дървесина и дългото вдървено тяло на препариран крокодил, пъхнато с главата нагоре; кожата около страховитата му паст се беше свила, оголвайки челюсти с множество липсващи зъби. От подпорните греди висяха най-различни торби и торбички, включително и еднн от червена копринена мрежа, съдържаща оплетено кълбо от тънки като хартия сушени змийски кожи. В друг от ъглите се кипреше огнище с хоросанова замазка. Малка пещ с формата на пчелен кошер, голяма точно колкото да се хване в огнището, клечеше почистена и готова за употреба на плочите.