Брат Амброзио взе от един шкаф кръгло огледало с дървена рамка, голямо колкото поднос, и го постави на централната маса. До него сложи малко кръгло барабанче от изпънат светъл пергамент. Монреале разчисти безпорядъка и постави връзки сушени билки в четирите посоки на света около двата предмета, като си мърмореше нещо на латински. Брат Амброзио затвори кепенците на прозорците и стаята потъна в хладен полумрак. Амброзио погледна Тур, който стоеше встрани, воден от любезност и предпазливост едновременно, и му махна да се приближи към масата и да гледа, но сложи пръст на устата си в знак, че трябва да запази мълчание.
Монреале вдигна малко синьо стъклено шишенце и капна една капка прозрачна течност в центъра на огледалото — тя се разля в ярко проблясване досами ръбовете. Монреале духна върху повърхността и огледалото засвети със светлина, която не беше отражение на нито един предмет в стаята. Тур проточи врат и затаи дъх.
Шеметен, променлив вихър от цветове затанцува в огледалото. Тур присви очи, търсейки някакъв смисъл в образа, който отначало му заприлича на вихрушка от жълти и оранжеви конфети. После осъзна, че гледа към настлани с плочи покриви — гледа отвисоко, надолу към някакъв град. Градът се завъртя в огледалото с нечовешката скорост на птичи летеж. Жълти камъни и тухлени зидове на замък се извиха в дъги пред погледа. Гледката се гмурна шеметно към върха на една от кулите на замъка, а после, слава Богу, за миг застина. Тур преглътна надигналата се към гърлото му жлъчка. Мерна му се разкривен изглед към вътрешен двор с изящно мраморно стълбище, после близнакът на кулата се настани в огледалото.
На върха й двама стрелци опъваха лъковете си, а един тънък, тъмнокос, гладко избръснат мъж в червена роба се беше подпрял на назъбените жълти тухли и сочеше нещо. Тур с мъка потисна внезапния страх, че тримата гледат право в него. Кльощавият мъж извика, лъкометците се прицелиха и стреляха. Гледката се разтресе и се промени за пореден път. Зърна друг стрелец — на първата кула, откъм гърба на птицата, — който беше много по-близо. Тур видя и чу тетивата му да избръмчава от силата на пуснатата стрела, после образът в огледалото трепна и потъмня. Чак сега Тур си даде сметка, че звукът е дошъл откъм барабанчето, но умът му някак го бе привързал към образите в огледалото. Монреале изпъшка, сякаш го бяха ударили с юмрук в корема.
— О, не! Още един — простена брат Амброзио.
Монреале стисна юмруци и се подпря на плота на масата. Устните му просъскаха думи, които не звучаха съвсем като молитви.
— Чакаха го. Стояха на пусия и чакаха — ядно рече той. — По някакъв начин различават моите птици от останалите. — Обърна се и закрачи нетърпеливо из стаята. — В крайна сметка, нощес ще трябва да пробвам с прилепи. Дори и Феранте няма толкова умели стрелеци, че да свалят прилеп в тъмното.
— И ние няма да виждаме много в мрака — рече брат Амброзио, изпълнен със съмнения.
— Но ще чуваме по-добре.
— Най-вече хъркане.
— Най-вече. Но ако Феранте наистина е затънал до гуша в черна магия, както го обвиняват, то нищо чудно нощите в замъка да са по-дейни, отколкото си мислим.
Брат Амброзио изкриви лице, прекръсти се и кимна. После отиде да отвори кепенците.
Абат Монреале изправи приведените си рамене и се обърна към Тур с насилена усмивка. Лицето му беше бледо и прорязано от бръчки, кожата под очите — подпухнала от изтощение. Тур беше спал върху сено и камък и го беше възприел като самоналожено наказание за греховете си. Започваше да подозира, че Монреале не е спал въобще, и реши да не се оплаква от постелята си.
— Ти ме хвърли в истинска дилема, момче. Ти и Фиамета — отбеляза Монреале. — Нито молитвите, нито разумът ми подсказват изход от нея. Така че продължавам да се моля и търся да дам на бедния си, уморен мозък нещо ново, от което да изходи. Но както сам виждаш, птиците ми не успяват да се върнат при мен.
— Те са магически шпиони, така ли? — попита Тур. Сега огледалото отразяваше единствено обточения с подпорни греди таван.
— Би трябвало. Но със сигурност ги застига съдбата на разкритите шпиони. — Той потърка дълбоката бръчка между веждите си. — Амброзио, позна ли онзи човек в червената роба на кулата?