— Не, отче. А вие?
— Не… тоест, имам чувството, че го познавам. Но не мога да го свържа с никакво име. Сигурно съм го виждал сред други хора, или пък е било много отдавна. Е, все ще се сетя, рано или късно. Бедните ми гълъби. — Монреале се обърна към Тур. — Трябва ми по-добър шпионин. Човек. Доброволец. Някой, чието лице е непознато в Монтефолия.
Тур се огледа. Бяха само двамата със секретаря, а някак не му се вярваше, че абатът има предвид Амброзио.
— Длъжен съм да те предупредя, че е опасно. Птиците не бяха единственият ми опит. Един от братята също не се върна.
Тур преглътна и от усилието гласът му прозвуча неестествено силно в тихата стая:
— Същото може да се каже и за моя брат, отче. Какво искате да направя?
Монреале се усмихна и плесна Тур по рамото.
— Добре казано. Господ да те благослови, момко. — Той се прокашля. — Има сведения, че войскарите на Феранте преобръщат цяла Монтефолия — търсят хора, опитни в обработката на метал. А Феранте дава награда на всеки леяр, която отиде незабавно при него. Брат ти споменаваше за мините и топилните на Брюинвалд. Мислиш ли, че ще можеш да минеш за леяр?
— За чирак — да. Но едва ли ще заблудя някого за дълго, ако се представя за майстор.
— И чирак става. Искам да го направим по възможно най-простия начин. Трябва само да си осигуриш достъп до замъка. А докато си вършиш работата, оглеждай се за подходящи места, където да поставиш малките предмети, които ще ти дам. Места, където хората се спират да поприказват — постовете на стражите, столовата. А ако… ако успееш да се добереш до кабинета на дука, или до които там стаи ползва сега Феранте, това ще е идеално. Ако успееш някак да внесеш един от предметите при дукеса Летиция… е, не е много вероятно да пуснат обикновен леярски чирак в кулата, където са затворени. Но ако ти се отвори възможност, използвай я.
— Какви ще са тези предмети, отче?
— Ще трябва да помисля и да ги приготвя. Нощес ще те спуснем по стената, под прикритието на мрака и на едно заклинание, което сам ще приготвя. Отдалечиш ли се от манастира, не би трябвало да срещнеш много вражески войници. Може да се опиташ да влезеш в Монтефолия, когато отворят портите утре сутринта.
— Защо са му на Феранте леяри?
— Де да знаех. Може пък ти да разбереш. Единственото, за което се сещам аз, е заради оръдията на дук Сандрино. Има един голям пукнат топ, който би видял за нула време сметката на бедния „Свети Джеронимо“, ако успеят да го стегнат. По-леките оръдия са до едно в Неапол с наемниците на Сандрино, иначе отдавна да се ни засипали с гюлета. Кой да предположи, че моментът ще се окаже толкова неподходящ армията да се даде под наем? В момента са по-далеч и от папската войска. Но в Милано цареше мир, Венеция беше твърде заета с турците в Адриатическо море, за да заплашва и тази година Монтефолия, а с лозимонците щяхме да се сродяваме. Аз трябваше да… — Монреале млъкна, взирайки се невиждащо в бездънното море от „трябваше да“ и „можеше да“. — Е, както и да е. — Той се отърси от мрачните мисли. — Какви дрехи имаш, синко?
Тур разпери ръце.
— Само тези. Снощи изгубих вързопа с вещите пред стената.
— Хм. Може би брат Амброзио ще ти помогне да намериш нещо не толкова… селяшко сред мъжете тук. Някакви дрехи, които да подхождат на ролята ти. Между другото — започна Монреале, после спря. — Как се сдоби с този пръстен?
Тур докосна малката лъвска маска.
— Всъщност той не е мой, отче. Принадлежи на мадонна Бенефорте.
— А! Това обяснява някои неща. — Лицето му светна. — Изработката е на Просперо Бенефорте, нали? Трябваше да се сетя. Съветвам те да го оставиш при Фиамета. Лоярите обикновено не носят подобни неща. Не бива да привличаш излишно внимание.
— Не мога да го извадя, отче — каза Тур и дръпна пръстена за доказателство.
— Хм? — Монреале хвана лявата ръка на Тур, наведе се над нея и я заоглежда съсредоточено. Бръснатата част от черепа му покрай ръба на тонзурата беше набола, но центърът лъщеше гладък и естествено лис. — Аха! Заклинание за истинска любов на Майстора от Клуни, бас държа! — Той се изправи усмихнат. — И при това действа.
— О — промълви Тур. — Трябва да кажете на Фиамета. Тя много ще се зарадва. Мислеше, че магията й не се е получила. — Той замълча. Заклинание за истинска любов? Заклинание за каква истинска любов? — Действа, казвате? — Изпълни го неясен страх. Означаваше ли това, че новородените му копнежи са манипулирани от магия? Това бе смущаваща смисъл, но не там беше работата. Истинската паника го завладя заедно с мисълта, че някой и някак може да му отнеме Фиамета. Но тя не му принадлежеше. Пръстите на лявата му ръка се свиха собственически.