— Фиамета го е направила? А не майстор Бенефорте? Извини ме, но трябва да погледна по-отблизо. — Абатът отново хвана ръката на Тур, но вместо да се взира, този път той стисна силно очи. Тур смръщи вежди. Абат Монреале мълча дълго. Когато отново се изправи и отвори очи, изражението му беше повече от сериозно. — Брат Амброзио. Доведи Фиамета Бенефорте, ако обичаш.
Останал сам с Тур, Монреале скръсти ръце и се подпря на работната маса. Засмука замислено горната си устна, сведе очи към сандалите си, сетне погледна съсредоточено младия мъж.
— Е, как ти се струва момичето, синко?
— Аз… аз много я харесвам, отче — отвърна решително Тур. — Поне… мисля, че я харесвам. Знам, че я харесвам. Но какво точно ми прави пръстенът?
— На теб? Нищо не ти прави. Ти обаче определено му правиш нещо. Допълваш го, ако мога да се изразя така. Заклинанието на Клуни има славата, че разкрива истинската любов, но това не е съвсем точно. По-точно би било да се каже, че разкрива вярно сърце. — Той хвърли странна усмивка към Тур.
Тур си отдъхна с облекчение. Значи не беше омагьосан. Е, не че наистина си го беше помислил.
— Но наистина ли са почтени намеренията ти? — попита Монреале. — Клуни не винаги е категоричен по този въпрос.
— Намеренията ми? — попита объркан Тур, — Какви намерения?
— Мислиш ли за женитба, или те грози опасността да поемеш по пътеката на плътския грях? — уточни Монреале.
Женитба? Думата беше тежка като чук, стоварил се върху главата му. Тур примигна. Той — съпруг? Като… като голям мъж? Шеметна шир от зрялост зина пред него съвсем неочаквано.
— Но… аз не… отче, ако всичко си беше нормално, каквото смятах, че ще бъде, когато писмото на брат ми ме доведе в Монтефолия… разбирате ли, Ури беше уредил да започна като чирак при майстор Бенефорте. Като беден чирак, не бих могъл да се надявам… поне в близките години, а дотогава тя щеше да се е омъжила за някой богаташ. Не ни ли дели твърде много? Смея ли да мисля, че бих могъл… да я имам? Вярно, че мадонна Бенефорте се нуждае от някого… — Тур млъкна, главата му се въртеше. Плътски грях? Ако се оженеше, можеше да има всички плътски наслади, и то с Божията благословия.
— Като се има предвид смъртта на баща й, Фиамета определено се нуждае от някого — каза Монреале. — Тук тя няма роднини. Жените не бива да живеят сами, без глава на семейството. Особено младите жени. А Фиамета Бенефорте още по-малко. Положението й е особено опасно. Вярно, че двамата не сте от една черга, но показанието на този пръстен е… необичайно. Но все пак ти си прекалено млад и беден, за да мислиш да се задомяваш.
Той не го беше мислил, докато Монреале не повдигна въпроса.
— И в същото време, не чак толкова млад, та да не те изпратя на опасна задача, която се боя че… — Монреале не довърши. — Господ да ми е на помощ. — Последното беше изречено като молитва. Гласът му се стегна: — Рядък щастливец е онзи човек, синко, който намери истинското си призвание, истинската си любов или истинската си вяра. — Той кимна към пръстена. — А това не ти вреди по никакъв начин.
От външната стая се чуха стъпки и барт Амброзио влезе, следван от Фиамета. Тази сутрин непокорната й къдрава коса беше усмирена в дебела плитка, която се спускаше по гърба й. Така изглеждаше по-сериозна и зряла, макар ефектът да се разваляше донякъде от сламата, полепнала тук-там по мръсната й кадифена рокля. На Тур му се искаше да не изглежда толкова уморена и притеснена. Веднъж се беше засмяла — вчера на пътя, на нещо, което Тур беше казал. Искаше му се пак да се засмее. Смехът й му беше подействал като вода в горещ ден. Тревогата му за умората и притесненията й се смеси в главата му с внезапната представа как Фиамета лежи и се смее в брачното им ложе, а гладките й тъмни крака и ръце проблясват на светлината сред ефирните дантели на нощницата…
Монреале нагласи строга физиономия на лицето си и посочи пръстена с лъвската маска.
— Ти ли направи това, Фиамета?
Тя премести поглед от лицето на Монреале към това на Тур и обратно, после промълви едва-едва:
— Да, отче.
— Под ръководството на баща си?
Тя преглътна.
— Не, отче. Всъщност и да, и не.
Сивите вежди на Монреале се вдигнаха високо.
— Последно? Да или не?
— Не. — Изящната й брадичка се вирна. — Но той знаеше.
— Изглежда, се предава по наследство в семейството ви — да се набърквате в направата на съмнителни пръстени — строго рече Монреале. — Знаеш, че майстор Бенефорте не ти е извадил разрешително за чирак.
— От години изучавам бижутерското изкуство. И вие го знаете, отче Монреале.