— Не за бижутерската направа ме е грижа.
— Знаете, че му помагах в заклинанията.
— Помагала си му в рамките на позволеното, под ръководството на лицензиран маг. Това обаче не е дело на помощник. Нито на непохватен аматьор. Откъде си научила толкова много?
— Често му помагах, отче. — След дълга, натегната пауза, тя неохотно добави: — Открих описание на заклинанието в една от татковите книги. Не беше трудно да го вложа в пръстена, вече знаех как се отлива злато. Просто следвах много внимателно указанията. Не изглеждате много трудно. Никакви светкавици и така нататък. Отначало бях разочарована, защото си помислих, че не действа, защото… защото Ури не си го сложи. Опитах се да му го дам.
— А! — възкликна Монреале с тон на професионален интерес, който побърза да прикрие с едно далеч по-неутрално изкашляне.
— После постепенно осъзнах, че никой не може да си го сложи. Онзи войник, както и крадливият ханджия, и двамата се опитаха да го откраднат заради златото, но не можаха. — Тя хвърли скришен поглед към Тур. — Ъъ… действа ли той, отче?
— Това ще го обсъдим по-късно. Така, значи четеш книгите на баща си. С негово разрешение?
— Ъъ… не.
— Фиамета, това е грехът на неподчинението.
— Не, не беше така! Той не ми е забранявал. Тоест… аз не съм го питала. Но по-късно открих, че ме наблюдава внимателно, без да ме спре. А това си е почти като разрешение, нали?
Тур можеше да се закълне, че абат Монреале потисна една усмивка при това извъртане, но проблясъкът изчезна мигновено и строгата физиономия отново легна на мястото си.
— Майстор Бенефорте не е подавал молба при мен за твоето разрешително.
— Но се канеше. Просто беше много зает напоследък със солницата, Персей и другите си поръчки. Сигурна съм, че се е канел да го направи.
Монреале отново вдигна вежди.
— Добре де. — Фиамета въздъхна. — Не съм сигурна. Но наистина говорехме за това. Умолявала съм го, безброй пъти. Отче Монреале, искам да бъда маг! Ще се справя добре, знам, че ще мога! По-добре от Тесео. Не е честно!
— Дали е честно не знам, но знам, че не е одобрено както си му е редът — каза Монреале. — Нито си обучавана както му е редът. Виждал съм подобно високомерие до погубва човешки души, Фиамета.
— Ами одобрете ме тогава! Папа вече го няма, за да поиска разрешително, така че сега май аз трябва да си го поискам. Кой друг? Искам да бъда добра, позволете ми!
Монреале рече хрисимо:
— Избързваш. Първо идват разкаянието, признанието и покаянието. После опрощението. А аз още не съм завършил проповедта си за разкаянието.
Кафявите очи на Фиамета грейнаха с внезапен обнадежден пламък при този теч на хумор и доброжелателност изпод строгата фасада на Монреале. Тя изправи нетърпеливо снага и само дето не заподскача.
— О, стигнете до покаянието ми, отче, бързо!
— Покаянието ти ще бъда да идеш при олтара на Божията Майка в нашия параклис и да се помолиш на колене за търпение и послушание. Когато почувстваш, че на молитвите ти е отговорено, иди да обядваш, после се върни при мен. Спешно ми трябва талантлив помощник в добавка на брат Амброзио, който е не по-малко изтощен от мен. Трябва да завърша нещо този следобед, преди вечерня.
— Магия? Ще ми позволите да ви помагам, на вас? — Гласът й се разтрепера от вълнение.
— Да, дете.
Фиамета затанцува около него и го прегърна здраво. Той я отстрани внимателно, но не можа да скрие усмивката си.
— Помни, че първо трябва да успокоиш мисълта си с молитви. „Дево Марийо, дари ме с търпение и ми го дари веднага!“ няма да свърши работа.
— Откъде знаете? — Очите на Фиамета заискриха.
— Хм. Е. Може да опиташ. Кой съм аз да твърдя, че Божията Майка не може да го стори в безкрайната си милост? Колкото по-бързо тя те подкара към търпението, толкова по-скоро аз ще те впрегна в работа. А. Още нещо, преди да съм забравил. Пращам приятеля ти Тур с една задача, но се боя, че този голям златен пръстен ще привлича твърде много внимание, ако остане на ръката му. Бих могъл да го сваля с едно малко заклинание, но ти можеш да го свалиш и без такова.
— Но… той се е заклещил. С очите си го видях. Как мога да го сваля аз, щом Тур не може?
— С две думи, Тур просто не иска.
— Но аз наистина се опитах, отче! — отрече разпалено Тур.
— Знам. Ще ти обясня вътрешната структура на заклинанието на Майстора от Клуни някой друг път, когато не сме толкова на зор.
Навъсена смутено, Фиамета се обърна към Тур. Той протегна послушно ръка. Кафявите й пръсти се сключиха около пръстена с лъвската маска и той се плъзна с лекота в дланта й, сякаш беше намазан с масло.
— О! — възкликна стреснато тя.