Монреале й подаде дълга кожена каишка.
— Предлагам да го носиш около врата си, така че да не се вижда, Фиамета. Докато не дойде времето да го върнеш. — Той й хвърли неразгадаем поглед.
Тур чувстваше пръста си празен, лек и студен без своя… не, без нейния пръстен. Потри празното място — вече му липсваше успокоението, което бе извличал от допира на лъвската маска.
Откъм външната стая се чу тътрене на сандали. Един монах почука учтиво и подаде глава.
— Отче? Пратеникът на Феранте е при външната порта.
— Идвам, идвам — махна му да си ходи абатът. — Тур, искам да си починеш добре следобед. Ще пратя някой брат да те събуди, като му дойде времето. Фиамета, ще те чакам тук след обяд. А сега тръгвайте. — Той ги подкара пред себе си, като спря да погледне нещо на писалището на брат Амброзио. Тур последва Фиамета надолу по стълбите и оттам по сенчестата галерия около вътрешния двор. Няколко гълъба се разхождаха тържествено по окъпаната в слънце поляна и кълвяха въображаеми трошици сред тревата.
Каменни скамейки обточваха алеята между извитите в арки каменни колони. Тур не издържа на изкушението и седна.на една от тях. Фиамета приседна на ръба в другия й край. Пръстите й докоснаха новата кожена каишка около врата й, после се вдигнаха неуверено към устните и накрая се отпуснаха върху студения камък.
Шепотът на вятъра в близката гора, тихото чирикане и въодушевените трели на птичите песни, приглушените гласове откъм манастира създаваха временна илюзия за покой. На Тур му се искаше да е истина. Красотата на деня му изглеждаше като жестока шега. Потяща се, грухтяща, тъпа заплаха като онази, с която се беше счепкал предната нощ, патрулираше току отвъд каменните зидове. Искаше му се да задържи тази заплаха далеч от Фиамета.
Фиамета още не можеше да си намери място, а очите й святкаха въодушевено.
— Абат Монреале ме взима на сериозно — възкликна тя. — Иска да му помогам… чудя се с какво ли?
— Сигурно за онези шпионски неща — рече Тур.
— Шпионски неща?
— Иска от мен да се престоря на работник и да внеса някакви шпионски неща в замъка в Монтефолия и да ги оставя тук-там. Птиците му не успяват да влязат.
— Иска да излезеш? През обсадата?
— С вас нали се вмъкнахме през обсадата. — На косъм. — Иска да тръгна след като се мръкне.
Фиамета застина. Тур си помисли, че ще каже „Бъди внимателен“ с онзи тон, който майка му използваше всеки ден, когато той тръгваше за мината. Но вместо това тя бавно каза:
— Къщата на баща ми е в другия край на града. Едва ли ще имаш възможност да идеш там и да видиш какво се е случило, но ако все пак успееш… тя е последната къща на Виа Новара. Голяма и квадратна. — Тя млъкна, после в гласа й най-после се прокрадна тревога: — Абат Монреале не очаква от теб да направиш нещо много сложно, нали?
— Не. — Той отмести очи от нея и погледна към потъналата в слънце морава. Едно малко коте дебнеше гълъбите. Ушите му бяха големи, козината на черни и сиви райета, а лапичките бели и някак твърде големи. Мустачките му стърчаха напред, а очите му почти се кръстосваха, толкова съсредоточено гледаше. Сниши се и задничето му се залюля в следващия етап на сериозната подготовка.
Женитба. Сгорещената мекота на това момиче — изцяло негова? Но какво ако… абат Монреале сигурно щеше да го спомене, ако… Той изтърси, без да се замисля:
— Мидонна Бенефорте, не сте сгодена, нали?
Тя се дръпна назад и го погледна неспокойно.
— Не. Защо питаш?
— Просто така — смутолеви той.
— Добре — каза тя със слабоват гласец. Скочи, шумолейки с полите си, и заобиколи пейката. — Трябва да ида в параклиса. Довиждане. — И закрачи към края на галерията.
В тревата котето скочи и пропусна. Гълъбите се разлетяха с плясък. Котето се загледа нагоре, биейки с опашка и скърцайки със зъбки, докато и последната надежда не се скри над покривите. После се оттегли вдървено, излъчвайки смущение на вълни, дойде при Тур и се излегна в краката му. Вдигна очи към него и измяучи жално и протяжно, сякаш Тур можеше по желание да извади безкрили гълъби от джобовете си като магьосниците по панаирите. Точно в момента Тур се чувстваше твърде далеч от всякакви магии.
Вдигна котето и го почеса зад ушите.
— И какво щеше да правиш, ако беше хванал някой гълъб, котаранчо? Та птиците са по-големи от теб. — Котето замърка щастливо и започна да муши главица в ръката на Тур. — В планините, където съм роден, има птици, които биха те схрускали за закуска. Първо трябва да пораснеш още малко. — Тур въздъхна.
Тур прекара остатъка от предобеда, като помага според силите си на притеснените монаси. Въртя ръчката на кладенеца, носи вода на войниците по стените и помогна да наредят набързо скованите маси за обяд, както и да ги приберат след това.