— Но какво е демон тогава?
Монреале се поколеба и отново стана сериозен.
— А. Боя се, че за нас демоните са същите като турците. Братя. Произходът им е човешки и следователно злото им е неизмерно по-опасно от дребните злобни номерца на срамежливия народ.
Фиамета вдигна рязко глава. Страх присви очите й, страх пред нещо, за което Тур дори не смееше да си помисли.
— Какво точно представляват демоните, отче?
Монреале се свъси притеснено.
— Разбери, Фиамета. Не бива да обсъждаш този въпрос без подходящото духовно наставничество, иначе рискуваш да изпаднеш в ерес или грешка. Не трябва да има колебание в светогледа ти. Ако навлезеш в практикуваното на магията, както се надяваш да стане, ще бъдеш изложена на известни… изкушения, непознати за невежите.
— Това има ли нещо общо с папа? — настоя Фиамета.
— Уви, да. — Монреале млъкна.
— Демоните са духове. Папа не е демон!
— Не още, да. Но може би го грози опасността да се превърне в такъв. Разбираш ли, изповяданите духове отиват при Бог. Някои чисти души отиват при него дори без изпълнението на тези религиозни тайнства. Но при определени случая — най-често при внезапна и ненавременна смърт, при злополука или убийство — духът остава в нашия свят.
— Така каза и папа.
— Да. Повечето от тях с времето избледняват, стапят се като дим на вятъра, изгубени както за Бога, така и за хората. Или най-малкото, за човешките сетива. Такива духове могат да бъдат заробени за известно време към пръстен-оковник или към някаква друга материална матрица, да бъдат хранени и поддържани.
— В какъв смисъл „поддържани“?
— О, има множество обреди. Истински ефективното се омесва с цял куп глупотевини, някои безвредни, други ужасни — самите обреди са част от греха да държиш оковник, извън това, че възпрепятстваш възхода на душата към Бога. Както когато някой недообучен още маг се въобразява, че големите престъпления дават голяма сила. Той често обърква всичко, което със сигурност кара Луцифер да си умира от смях. Пълни глупости, но твърде вредни. Ненавиждам подобно невежество. Когато поддръжката бъде преустановена, заробеният към пръстена дух започва да избледнява.
— Не отива ли в ада?
— Адът, както разкрива великият свети Августин, не е място. Адът е вечност. Което не е същото като краят на времето. Адът е точно тук и сега. Както и раят. В известен смисъл. — Забелязал сащисаните физиономии на Тур и Фиамета, той махна с ръка. — Няма значение. Има и друга категория духове. Понякога и незнайно как, един дух може да стане самоподдържащ се, без тяло или пръстен, или някаква друга материална котва. Някои стават грехояди, прехранват се от страх, гняв, отчаяние — и се стремят да увеличат тези грехове, така че да си осигурят прехраната. Други издирват вещици и магьосници и се опитват да спечелят помощта им чрез изкушение. Такъв е произходът на истинските демони. Слава Богу, те са изключително редки. Много по-редки, отколкото би предположил човек, ако вярва на преувеличените приказки на простия народ.
Монреале потърка лице, сякаш да изглади дълбоките бразди на тревогата.
— Но ако съдим по привидението, което описа ти, призрачната сила на Просперо Бенефорте вече наближава границата на необходимата за това мощ. Да създадеш временно тяло от нещо толкова ефимерно като дима е било истински подвиг. Попадне ли в ръцете на Феранте, окован към пръстен, подхранван… с нещата, с които Феранте би го подхранвал, той може да се превърне в истинско бедствие.
— Папа не би причинил никому зло!
— Просперо Бенефорте беше човек. Сравнително добър човек, според човешките стандарти. Донякъде обременен от леност и чревоугодничество… навярно подвластен до известна степен на гордостта и гнева. И на алчността. Ние всички, дори и най-добрите сред нас, сме в крайна сметка грешници. Може и да устои на Феранте за известно време. Но рано или късно съблазънта на живота, или най-малкото на възможността за съществуване в света на волята, ще се окаже неустоима. Самият аз не бих могъл да устоя на подобна съблазън, черпейки сили само от собствената си воля. Бих могъл само да се оставя на милостта на Бога и да се моля за избавление.
Фиамета седеше изстинала и вдървена. Тур виждаше как се бори с тази нова и неуловима заплаха.
— Той молеше за помощта ви — повтори тя.
— Да — съгласи се Монреале. — Надявам се да не ме е сбъркал с Бог. Ще ти съставя някои специални молитви, Фиамета. А междувременно ще се опитаме да спрем Феранте с всички останали средства, които ни е дал Бог.
Абат Монреале заведе Тур на едно място върху южната стена, отдалечено както от задната врата, така и от централната порта. Наложи се да се покатерят по покрива на пералнята, за да го стигнат. Нямаше луна, а брат Амброзио беше затъмнил лампата си. Тур се взря, заповядвайки на очите си да прозрат между дърветата на гората отдолу. Щом той не виждаше войници, може би и те нямаше да го видят.