Монреале и Амброзио приличаха на привидения, само белите ленени ръкави на Фиамета изпъкваха като бледи петна в нощта. Тур се беше надявал Монреале да извади отнякъде шапка-невидимка, но абатът само измърмори някакво заклинание, размахвайки ръце около него. Може би ставаше по-чувствителен с цялата тази магия наоколо му, защото за пръв път усети нещо, пък макар и само като намек за неопределеност, която го обгърна при думите на Монреале.
— Ще ме видят ли въобще? — прошепна Тур.
— По-скоро няма да са склонни да те видят — измърмори в отговор Монреале. — Заклинанието е подобно на онова, което хвърлих върху малките уши. След няколко часа действието му ще премине. Ако хората на Феранте зърнат форма или чуят звук, ще го отдадат на животно или на обтегнатите си нерви. Но ако се натресеш върху някой, както си направил вчера, заклинанието няма да ти помогне. Така че си отваряй очите.
Нима едва снощи беше пристигнал в „Свети Джеронимо“?
— Да, отче.
Тур хвана въжето, подръпна го за проба, преметна крака и седна на ръба на стената. Нагласи кепето си по-здраво. Фиамета стоеше на покрива, обвила с ръце тялото си в напразен опит да се предпази от нощния хлад, полата й бе издута като тъмен балон. Тур не виждаше лицето й.
— Тур… — каза тя. — Внимавай. Ъъ… новите дрехи ти отиват.
Тур кимна ободрен. Остави въжето да се плъзне в ръцете му и започна да се спуска.
9.
Тур прекара последните нощни часове задрямал зад едно дърво близо до пътя, на четвърт миля от североизточната порта на Монтефолия. Най-сетне златната зора се сипна откъм хълмовете на изток и той заоглежда прашния път. Не искаше да мине пръв през портата, нито втори. Прекалено много щеше да бие на очи. Трети, може би. Пътят беше необичайно пуст за това време на деня и толкова близо до голям град като Монтефолия. Сигурно хората гледаха да стоят колкото се може по-далеч от войниците. Но най-накрая по пътя се зададе конник, навярно лозимонец, а после и един старец, който буташе пред себе си ръчна количка, натоварена със зеленчуци. Тур излезе на пътя и го последва на почтена дистанция.
Градската стена се извиси пред него и той удивено преглътна. Дялани камъни и тухли на най-различна възраст се спускаха към езерния бряг, после се извиваха нагоре и обиколно, гушнали Монтефолия в защитната си прегръдка. Поне една миля стена, най-малкото. И Рим ли беше такъв? В ясната утринна светлина градът изглеждаше вълшебен. „Нима хора са построили всичко това? На какви ли други чудеса е способен човекът тогава?“ Вярно, стената се нуждаеше от ремонт на някои места, където камъните се бяха оронили. Сякаш му бяха поникнали криле. Защо беше останал толкова дълго в Брюинвалд, когато всичко това го бе чакало в другия край на пътя? Ури се беше опитал да му го каже…
Мисълта за Ури, който навярно лежеше от дни в лапите на жестокия враг, без да има кой да се погрижи за раните му, накара Тур да усили крачка и не след дълго той настигна стареца с количката. Портата представляваше арковиден проход, врязан във висока квадратна кула с покрив от червени плочи. Там дядото със зеленчуците беше спрян от трима стражи — един невъоръжен мъж с униформената ливрея на града и двама лозимонци с мечове на кръста. Последните двама носеха натруфените ливреи, ушити специално за годежните тържества — туники в ярко зелено-златно райе и зелени наметала с герба на Феранте, избродиран върху тях, сега мръсни след неочакваното им превъплъщение в бойни одежди и седмицата на обсада и окупация.
— Репички? — попита недоволно градският страж, като разрови съдържанието на количката. — Само репички ли ни носиш? — Всъщност освен репички в количката имаше връзки маруля и зелен лук.
— Нашите хора ще ни осигурят прехраната, по един или друг начин, ако местните продължават да се дърпат — каза вторият лозимонец и погледна злобно стареца. — Предай това на съседите си.
Дядото вдигна рамене — най-смелото открито предизвикателство, което смееше да си позволи — и продължи напред, бутайки количката си. Градският страж насочи вниманието си към Тур.
— А ти по каква работа идеш, страннико?
Тур замачка смирено кепето в ръцете си.
— Търся работа, господине. Чух, че в замъка търсели да наемат леяр.
Градският страж изсумтя и вписа името на Тур — което той назова като „Тур Вил“ — и професията му във входната книга.